— Вие не сте грънчар — прекъсна го доктор Калвин.
— Аз съм човек на изкуството! Аз създавам статии и книги. В това има нещо повече от просто измисляне на думи и подреждането им и правилен ред. Ако това беше всичко, не би имало никакво удоволствие, никакво възнаграждение за усилията. Една книга би трябвало да придобие форма в ръцете на писателя. Той трябва да види как отделните глави се разрастват и развиват. Той трябва да преработва и преработва и да гледа как промените заемат своето място сред оригиналната идея. Да вземе шпалтите в ръка, да види как изглеждат напечатаните изречения и отново да ги моделира. Осъществяват се стотици контакти между човека и неговата работа във всеки етап от нея — и всеки контакт е удоволствие и отплата за усилията, които е вложил в своето творение повече от всичко друго. Вашият робот ще отнеме всичко това!
— Същото прави и пишещата машина. Същото прави и печатарската машина. Да не би да предлагате да се върнем към ръчното оцветяване на ръкописите?
— Пишещите и печатарските машини отнемат част от това, но вашият робот ще отнеме всичко. Вашият робот ще се заеме с шпалтите. Скоро той или други роботи ще се заемат с писането, с търсенето на източници, с проверяването и препроверяването на отделните части, може би дори и с извеждането на заключения. Какво тогава ще остане за учения? Само едно нещо — единствено да решава какви да бъдат следващите заповеди, които да даде на робота! Искам да спася бъдещите поколения в света на науката от подобен ад. Това означаваше за мен дори повече от собствената ми репутация, така че реших да унищожа „Ю Ес Роботи“ каквото и да ми струва това.
— Със сигурност щяхте да се провалите — каза Сюзън Калвин.
— Със сигурност трябваше да опитам — каза Саймън Нинхаймер.
Калвин се обърна и излезе. Тя направи най-доброто, на което бе способна, за да не изпита симпатия към сломения човек.
Но не успя.