Почнало угощението. Князът седнал до царската дъщеря. Тя си не сваляла очите от него. Каквото и да рече той, тя казва: „Да.“ Когато момъкът поискал от царя ръката й, оня рекъл: „Да.“ Само че изказал желание — преди да стане сватбата, да отиде на гости на княза: много му се искало да види двореца и ония чудеса в него, за които разказвали всички с възхищение.
Князът се върнал в своя дворец. Тогава за невидимия роб се отворила много, твърде много работа. Той трябвало да тича насам-натам, да приготви всичко, що трябвало, за да посрещнат царя и дъщеря му и да ги нагостят, па да им дадат и такива подаръци, каквито никой не бил сънувал. Всичко било натъкмено от хубаво по-хубаво.
Гостите останали много доволни. Те обходили двореца и не можели да скрият своето учудване пред великолепието на онова, що видели. Тъкмо такъв зет се искало на царя да има. Тъкмо такъв мъж желаела и княгинята, която го обикнала още щом го видяла.
Отпразнували сватбата по царски. Князът се върнал с жена си в своя дворец. Започнали щастлив и весел живот. Ходили си на гости с царя, устройвали угощения, излизали на лов. Царят обикнал зетя си. И князът обикнал своя тъст.
Минало време — много ли, малко ли, не знам.
Една вечер князът чул глас:
— Господарю, доволен ли си от мене?
Князът разбрал, че оня, който го пита, е неговият роб Силферзумун.
— Дори съм предоволен.
— От всичко ли си доволен?
— От всичко. Онова, що имам, дължа го на тебе. Ти ми го даде, без да съм го заслужил с нещо.
— Ами ти какво ще ми дадеш в замяна на онова, що получи?
— Какво мога да ти дам? Па и как да ти го дам, когато не мога дори да те видя? Ако мислиш, че мога да ти услужа с нещо, кажи: всичко съм готов да сторя.
— Тогава дай ми листчето, което намери в ковчега! Друго не ща.
— Да ти го дам. То не ми трябва вече, защото знам думите наизуст.
— Сложи го довечера при леглото си! Аз ще дойда да го взема. Вечерта князът оставил листчето на масичката до леглото си, па заспал.
Сутринта се събудил рано. Събудил се, защото му било много студено. Треперел от студ. Зъбите му тракали. Отворил очи. Гледа — няма ни легло, ни разкошна спалня, ни дворец. Той лежел на сандъка в колибата. Облечен в някогашните си дрехи, окъсани от път. Отвън паднала слана. Вратата на хижата зеела.
Скочил князът и викнал:
— Излез, мой робе Силферзумуне!
Никой не му се обадил. Втори път викнал. Пак не му се обадил никой. Трети път викнал — още по-силно. Ала и тоя път не чул отговор. Разбрал тогава князът грешката си.
— Тоя роб ще да е някой дух, омагьосан от някого да робува, додето не си вземе листчето с ония думи. Голяма глупост извърших, като му го дадох. Па и зле се отнесох към него. Като видях, че е готов да направи всичко, що му поръчам, почнах да му се карам. От нищо не бях доволен: все повече и повече исках. Пуста моя ненасита: тя ме погуби!
Станал князът. Тръгнал по хижата, да се стопли. Гледа — на един край, в къта, лежи булката му и трепере от студ. Без постелка и завивка, на земята лежи. Облечена като княгиня, с бащините си дрехи: тях Силферзумун не можал да вземе, понеже не ги бил донесъл.
Князът разказал на жена си всичко, що станало с него още откак напуснал родния си край. И най-после рекъл:
— Не бива и ти да страдаш с мене по моя вина. Аз съм недостоен за тебе: напусни ме, върни се при баща си! Аз ще гледам да се справя, както мога.
Но княгинята не се съгласила. Тя казала, че го обича и не може да се раздели с него.
— Ти си ми съпруг и ако ни е писано да страдаме, нека да страдаме заедно. Не се деля от тебе. Ще остана, додето ти си тук. А тръгнеш ли нанякъде, и аз ще вървя с тебе.
И царят се събудил в своя дворец. Както правел всяка заран, станал и погледнал през прозореца към двореца на своя зет. Но това, което видял, му се сторило не за вяра: гората се издигала като по-рано, ала над нея не стърчели кулите, не се въртели бляскавите златни петли, Що е станало?
Повикал той придворните.
— Я погледнете натам! Всички погледнали към гората.
— Виждате ли нещо?
— Виждаме зер: гора.
— Гора? Глупци! Кой ви пита за гората? Виждате ли зетьовия ми замък?
Всички проточили шии, ококорили очи и се загледали. Трябвало да признаят, че няма никакъв дворец.
— Ами къде се е дянал? — викнал царят ядосано. — Кажете: къде е дворецът? Що е станало с него?
Никой не можел да каже нищо.
— Тръгвайте след мене да видим каква е тая работа! Аз още отначало нямах много вяра у тоя княз, но за угода на дъщеря си го направих зет. Ще видим! Тепърва ще се разбере кой е цар в тая земя!
Те навлезли в гората и стигнали до онова място, където бил по-рано дворецът. Нямало ни градина, ни дворец, ни следа от дворец. Растели борове и хвойна. Между дърветата се виждала бедна хижа.