Син лежеше, притиснал гърба й към гърдите си, а умът му блуждаеше. Никога не бе преживявал подобен следобед. Никога не бе изпитвал утехата на любящите ръце.
Прегърна я и се заслуша в дишането й, докато тя заспиваше.
Усмихвайки се, той се наведе над нея, за да наблюдава спокойствието на лицето й, докато дъхът й го гъделичкаше. Ако можеше щеше да остане тук завинаги. Изгубен в този тих рай, който беше тя.
Син затвори очи и направи нещо, което не бе правил, откакто бе малко момче. Помоли се. Помоли се политиката на Хенри и брат й да не
застанат между тях. Молеше се за чудо, което щеше да им осигури общо бъдеще.
И докато лежеше със затворени очи, направи още нещо, което не бе правил от дете. Изпита надежда. Представи си децата, които щеше да се радва да има. Малки момчета и момичета, със сърдечността и духа на майка си.
Искаше тази мечта с всяко парче и част от себе си, жадуваше за нея. И щеше да я има.
И все пак, дори когато спокойните му мисли го приспаха, в дъното на съзнанието си, той не смееше да се надява. Защото реалистът в него знаеше по-добре. Дърмът беше навън и точно сега заговорничеше за падението на собствения си клан и ако Астър не успеше да го спре тази вечер, то идваше сутринта, когато по един или друг начин щеше да го направи Син.
Можеше само да се надява, че когато го стореше, съпругата му щеше да му прости.
Глава 16
Тази нощ, нито Астър, нито Дърмът се прибраха у дома. Кали и Морна кръстосваха пода на голямата зала, докато Син и братята му седяха на масата, пиеха ейл и говореха малко. Здравето на Саймън се беше подобрило, но той все още беше на горния етаж в леглото си.
Син наблюдава жените дълго време, но накрая не издържа и се обърна към майката на момчето, защото дълбоко в себе си усещаше, че нещо не беше наред:
— Морна — каза той нежно. — Знам, че не ми вярваш. Но наистина мисля, че трябва да ми кажеш къде може да се крие синът ти. Искам да отида и да намеря и двамата.
Тя размени нервно поглед с Кали. Съмнението в очите й беше осезаемо.
Кали потупа ръката й.
— Вярвам му, Морна.
Жената изглеждаше скептична и Син не можеше да я обвинява. Майчината любов към сина й беше това, което обожаваше в Морна.
Син се опита да я успокои.
— Ще взема Локлан с мен. Той е добър шотландски лорд и знаеш, че можеш да му вярваш.
Морна се поколеба минута преди най-накрая да проговори.
— Докато родителите ми бяха живи, имаха стара земеделска хижа в северните хълмове. Тя е разнебитена и вехта, но съм почти сигурна, че сега той е там.
Син стана на крака.
— Локлан, Брейдън, ще яздим. Юън, остани тук и чакай мъжете. Ако Дърмът се завърне, увери се, че ще остане тук.
Юън кимна сериозно, докато те вървяха към вратата.
Кали последва малката група навън и загледа как се качват по конете. Сърцето й беше натежало от страх и безпокойство. Беше типично за Дърмът да бъде навън по всяко време, но Астър…
Надяваше се, че чичо й е добре.
— Моля те, бъдете внимателни — каза им Кали.
Локлан и Брейдън тръгнаха напред, докато Син приближи коня до стъпалата, където стоеше тя. Можеше да види тъмното желание в очите му, докато я наблюдаваше.
— Ще ви ги върна, милейди.
— Знам, че ще го направиш. Никога не съм се съмнявала в теб.
Той затвори очи, сякаш можеше да вкуси думите й. Премести коня си по-близо, после се протегна и я дръпна в ръцете си.
Кали изстена, когато той покри устните й със своите и я целуна свирепо. Езикът му погали нейния, докато тя се придържаше към него, нуждаеща се да почувства увереността му.
Син се дръпна назад и погали с ръка подутите й устни.
— Наблюдавай Морна, докато се прибера.
— Добре.
В очите му се четяха глад и мъка, когато той я остави да стъпи и после подкара коня си напред.
Кали го наблюдаваше как излиза зад външната стена на замъка с натежало сърце. Беше видяла нещо в очите му. Нещо тъмно и зло, което я беше изплашило.
Но тя отказваше да се съмнява в него. Той я обичаше също толкова много, колкото тя него. Беше сигурна в това. И се надяваше, че един ден той ще го осъзнае.
Син, Локлан и Брейдън яздиха в продължение на два часа, преди да достигнат хижата. Възможно най-бързо те разседлаха конете и претърсиха тъмната къщурка.
Беше празна.
— Някой е бил тук — каза Локлан с ръка над огнището. — Все още е топло.
— Къде може да са отишли? — попита Брейдън.
Син въздъхна.
— Не се знае.
Отвратен и изтощен, Син ги поведе към конете, после обратно по посока на замъка на Макнийли. Едва се бяха отдалечили, когато забелязаха огромен пожар в долината долу, далеч от обратната страна на хълма.