— Те се биеха като демони. Изведнъж бяха навсякъде. Зад нас, пред нас. Не можехме да избягаме.
Тя приглади калната му и окървавена коса назад, докато той продължаваше да разказва.
— Астър се опита веднага да спре всичко. Опита се да ме прибере у дома и… — Той стисна очи, сякаш го преживяваше отново. — Страхливите копелета го прободоха в гърба, докато той посягаше към мен.
Кали затвори очи, докато сърцето й се разбиваше.
Вратата на залата се отвори. Тя погледна нагоре, наполовина очаквайки да види английския крал на вратата, настоявайки за главата на Дърмът.
Не беше кралят.
Син стоеше на входа с братята си. По вида на лицето му, тя разбра, че той вече беше разбрал за атаката.
Син стоеше замръзнал заради гледката, която се разкри пред него. Дърмът държеше тялото на Астър, докато майка му го придържаше за рамената и плачеше. Кали стоеше до него, а в големите очите й имаше печал и ужасен страх. Сълзите по страните й отслабиха гнева му.
Звукът от плача на Дърмът и Морна го проряза.
— Било е инцидент — каза Кали, изправяйки се на крака. — Не е имал намерение нищо от това да се случи.
Син я погледна безизразно, прикривайки собствената си мъка от нея.
— Трябва да говоря с Дърмът. Насаме.
Като кимна, тя дръпна Морна настрани, докато по-възрастната жена протестираше.
— Мъничката ми рожба има нужда от мен — изплака тя, протягайки се към Дърмът.
Син погледна с благодарност Кали, после взе ръката на Дърмът и го затегли към малката стая за съвещания близо до стълбите.
Не прекалено нежно, той сложи момчето да седне на стола, после затвори вратата.
— Избърши лицето си — каза Син със суров глас. — Ако си достатъчно мъж, за да поведеш армия в битка, тогава си достатъчно мъж да стоиш тук и да не ревеш като жените там.
Дърмът избърса лице с ръкавите на скъсаната си парцалива туника, жест толкова детински, че Син осъзна с какво точно си има работа. На шестнадесет години той бе умело трениран в битка и съсипан. Смъртта не означаваше нищо за него.
Но момчето пред него не беше познал това. Той беше глезен и изнежван от цялото семейство и клана. Малките нападения, които бе извършил, бяха предназначени да сплашат англичаните и бяха само заради развлечението и щетите по имуществото.
Тази вечер беше тежко начало за Дърмът.
Момчето подсмръкна обратно сълзите си и пое накъсано дъх.
Син смекчи тона си, когато проговори.
— Сега ми кажи какво стана.
За негова похвала, Дърмът се взе в ръце и го погледна като мъж.
— Отидохме да пленим Хенри за заложник.
— Твой ли е брилянтният план?
Дърмът кимна.
— Научихме, че отива до Оксли и чакахме в долината, знаейки, че трябва да мине оттам, за да стигне до мястото. Решихме, че можем да му поднесем гостоприемството си.
— Как започна боят?
Устните на момчето потрепериха.
— Спряхме ги и поискахме да предадат Хенри. Те ми се изсмяха и следващото нещо, което осъзнах бе, че англичаните ни атакуват.
Беше на върха на езика му да го попита как е могъл да бъде толкова глупав, че да мисли, че ще предадат просто така краля си, но Син сдържа изгарящия го сарказъм.
Дърмът пое отново дълбоко дъх.
— Опитах се да кажа на останалите да бягат, но те не слушаха. Продължаваха да крещят да убия краля. Аз се уплаших и…
— Избяга?
Той кимна.
— Срещнах Астър в гората. Той мислеше, че може да спре останалите. Помисли, че ще го послушат. — Сълзи се стичаха тихо от очите му. — Вие копелета, вие го убихте.
— Не — каза нежно Син, — съдбата го уби. Не си бил ти, нито аз, нито някой друг. Не си бил в битка преди, за да знаеш какво обзема ума на войник. Кръвожадност, страх и самозащита, които превземат същността ти и те карат да правиш немислими неща.
За нещастие сега вече момчето го знаеше.
Дърмът погледна нагоре към него със зрялост, която изненада Син.
— Какво да правя сега? Мъртъв съм, нали?
Рицарят пое дълбоко дъх, докато обмисляше въпроса. Бог да му е на помощ, но не виждаше друго решение.
— Искаш ли да те излъжа?
Дърмът поклати глава.
— Как продължаваш да живееш със знанието за мъжете, които си убил?
— Честно казано, не знам. Опитвам се да не мисля за това, но когато го правя се старая да подходя разумно. Казвам си, че ако не съм ги убил аз, те са щели да убият мен. А колкото до останалите… отново нямах друг избор. Ако не го направех, животът ми щеше да приключи по начини, които щяха да причинят кошмари дори на палач.
Син се премести, за да седне на ръба на бюрото и погледна момчето със съчувствие.
— Плащът на водачеството е тежък товар. Но веднъж сложен, не можеш да го свалиш от раменете си небрежно.