Това беше глупава мечта и той много добре го осъзнаваше.
— Тя прави това, което е нужно, за да защити хората си, също като някой друг, когото познавам.
Хенри изсумтя.
— Никога не сме мислили, че ще видим теб да се жертваш за някой отвратителен шотландец. Нито да носиш техния знак. Кажи ни, Син, кое доведе до тези промени в теб?
Син не отговори.
Не можеше.
Кое беше довело до тези промени? Нежна усмивка от очарователна девойка, която достигна дълбоко в мъртвото му сърце и го беше съживило.
Затваряйки очите си, той призова образа на лицето й и го запази дълбоко в душата си.
Това, което правеше, бе заради нея. Сега щеше да е способна да има мира, който означаваше толкова много за нея. Дърмът никога повече нямаше да посмее да поведе армията на Макнийли срещу Англия и Кали можеше да запази хората си в безопасност и заедно.
Нямаше да има повече кръвопролития.
Хенри бавно въздъхна и когато заговори, беше без студената формалност на краля.
— Син, не ме карай да го правя. Ти си единственият мъж, когото истински не искам да убия. Дай ми някой, за да спасиш живота си.
— Не мога да направя това, Хенри.
— Не можеш или няма да го направиш?
— Няма да го направя.
— Проклет да си!
Син се засмя на това и отвърна на краля със собствените му думи.
— Ако съм прокълнат, то със сигурност е за далеч по-сериозни деяния от това.
Челюстта на Хенри се стегна.
— Много добре. Ще те отведем обратно до Лондон, където ще дадем пример с теб. Нашата единствена надежда е, че когато вътрешностите ти бъдат извадени, докато все още си жив и можеш да го почувстваш, ще продължиш да мислиш, че тази саможертва е благородна.
Хенри пришпори коня си напред и остави Син насаме с мислите му.
Те яздеха през целия ден, само с една малка почивка по обяд. Както се очакваше никой не се притесни да предложи храна на Син. Нямаше нужда да се хабят провизии за мъртвец.
Отлъчен от всички, той беше оставен насаме, докато не направиха лагера вечерта.
Син прекара нощта, лежащ на студената земя на открито, окован за един дънер. Би трябвало да му е студено и неудобно, но мислите за жена му стояха в сърцето му.
Винаги бе предполагал, че ще умре в битка. Повален от вражески меч или стрела. Никога не си бе позволявал да мечтае, че любовта ще бъде тази, която ще го убие.
Познаваше любовта за толкова кратко време, че изглеждаше трудно точно тя да бъде причина за смъртта му, и все пак не можеше да измисли по-добър край.
Не можеше да остане и да позволи братът на Кали да бъде отведен и убит, нито той можеше да го убие.
Неговите дни на убиец бяха приключили. Беше оставил тази част от себе си в Англия, а сърцето си беше оставил при жена си.
Сега не беше останало нищо от него. Беше празна черупка, която съществуваше само, за да си припомня нежното лице на Кали.
Затваряйки очи, той се успокои от знанието, че макар да нямаше да изживее живота си с нея, поне беше достатъчно щастлив да я има за малък отрязък от време.
Смъртта беше неизбежна, но до деня, в който тя обърна тази отнемаща дъха усмивка към него, той никога не беше живял истински.
Сутринта Хенри събра войската си и започнаха дългия поход, който щеше да ги отведе у дома. С всяка левга, която изминаваха, Син чувстваше отдалечаването от жена си дълбоко в сърцето си. Как му се искаше да бяха имали още един ден заедно. Още една нощ, в която да я прегръща и обича.
Защо се беше борил срещу нея? Сега изглеждаше толкова глупаво и ако можеше да върне времето назад, щеше да го прекара в ръцете й, прегръщайки я и правейки любов с нея с цялото си тяло. Със сърцето си.
Да, да почувства устните й още веднъж…
Странен звук откъм дърветата привлече вниманието му.
— Какво беше това? — попита един от стражите.
Звучеше като някакъв вид пресипнала птица. Син погледна нагоре, за да види движение в дърветата. Рицарите се приготвиха, докато кралската стража заобиколи Хенри.
От листата на дърветата те чуха звука от приближаването на един-единствен кон. Въздухът около тях беше изпълнен с напрежение, докато рицарите се приготвяха за битка.
Конят се приближи още повече.
И още.
Тогава, от гъстата зелена гора пред тях изскочи голям черен жребец и ездач, който носеше неподходящи черни доспехи, които бяха покрити с плътна черна туника.
Но това, което привлече вниманието му най-много, беше знамето на ездача, което се развяваше от бриза.
Беше същият тъмнозелен цвят като на шотландския кариран плат, който носеха братята му, а в центъра имаше дъбово стъбло със сърце и четири меча, които го пробождаха, и двете обединени от думите „Силата на духа“, бродирани върху плата.