— Облечен съм толкова, колкото и последния път, когато ме видяхте, което означава, че трябва незабавно да се върнете в стаята си.
Но тя не го направи. Вместо това отвори по-широко вратата и за негов искрен ужас, влезе вътре.
Огледа помещението, докато не го откри седнал на леглото. Син можеше да се закълне, че когато зелените й очи се спряха на голите му гърди, почувства странен шок, който го разтърси от пръстите на краката, до върха на главата. Слабините му се втвърдиха, изпълнени с горещо желание, толкова силно, че му причини болка.
Какво, по дяволите, се случваше с него? Не беше някакъв неопитен младеж, който се възбуждаше при вида на някоя привлекателна девойка. Отдавна бе надвил тялото и желанията си.
Но по някаква причина всеки път, когато тя се приближеше до него, контролът му се изплъзваше. Още по-лошо бе, че можеше да бъде негова и той го знаеше. Всичко, което трябваше да направи, бе да отиде при Хенри и тя щеше да бъде негова.
Ако имаше смелостта…
Без да осъзнава объркването, което му причинява, Кали прекоси стаята и застана пред леглото.
— Какво правите тук? — попита той рязко.
— Тук съм, за да се погрижа за раните, които ви причиних — отвърна му тя спокойно.
Син докосна импровизираната превръзка на лявата си ръка. Беше далеч от перфектността, но щеше да свърши работа.
Освен това, последното нещо, от което се нуждаеше, бе да се приближи повече до него.
— Тогава няма защо да се тревожите, милейди. Вие не сте причината за нараняванията ми.
— Не ги ли получихте, когато ме обезоръжихте? — намръщи се тя.
— Да, но не заради вашите действия, а заради моите собствени.
Кали отхвърли думите му с махване на ръката, докато поставяше тъмнокафявата си кожена торбичка и малката си кошничка на леглото в непосредствена близост до парчето бял лен, което бе използвал за превръзка.
— В момента спорите само от инат и аз отказвам да слушам. Сега спрете с оплакванията, за да се погрижим за раните ви, преди да се влошат и ръцете ви да заберат.
Син се втренчи в нея невярващо. Не можеше да си спомни последния път, когато някой е игнорирал думите му така лекомислено, но беше почти сигурен, че се е случвало по времето, когато е бил в пелени.
Кали се протегна към дясната му ръка, но той бързо се премести извън обсега й.
— Защо ви е грижа дали ръцете ми ще заберат или не? — попита Син, докато тя отново се опита да улови ръката му. — Мислех, че ще желаете да се случи, а не че ще се опитвате да го предотвратите.
Кали спря и го погледна раздразнено, защото той все още се дърпаше.
— Защото спасихте Джейми.
— И мислите, че сте ми задължена?
— Да.
Син изсумтя отново. Само какви глупости можеха да си наумят жените. И все пак, за първи път в живота му някой искаше да се погрижи за неговите рани. Намери го странно успокояващо и мисълта го ядоса. Не се нуждаеше от утеха. Когато и да е. Скочи на крака и се опита да установи дистанция между тях, но тя го последва през стаята като лъвица.
— Милейди, ако имахте представа кой и какво съм аз, щяхте да намерите по-добро занимание от това да бъдете насаме с мен в стаята ми.
Кали погледна към лицето му и за пръв път той забеляза леко безпокойство. Но след това отново посегна към ръката му.
Син простена, когато осъзна, че тя няма да го остави на мира, докато не се предаде на лечението й. Добре тогава, колкото по-бързо превържеше ръката му, толкова по-скоро щеше да се върне към спокойствието си.
Принуден да се превърне в пациент, той направи благороден жест и протегна дясната си ръка към нея.
В очите й видя благодарност, заради стореното и тя притисна внимателно пръстите си към раната.
— Знам кой сте — каза Кали тихо, докато изучаваше разреза. — Елфа ми разказа всичко за вас.
— И какво ви каза?
За негов ужас тя задържа юмрука му с лявата си ръка, докато дългите й, изящни пръсти на дясната се плъзнаха по горещата му кожа с успокояваща прохлада, която сякаш проникна далеч по-дълбоко от плътта му. По-лошото бе, че изпрати прилив от възбуда директно към слабините му, които горяха и пулсираха от желание.
Син стисна зъби, когато по цялото му тяло се разляха странни и непознати усещания. Никой никога не го бе докосвал толкова нежно, с такова желание.
Но най-ужасяващото от всичко бе внезапната нужда, която почувства, да се протегне, да обхване главата й с ръце и да притисне устните й към своите.
В името на всички светци, какво се случваше с него.
Всичко, което можеше да направи, бе да се взира в нея като оглупяла маймуна, докато се мъчеше да поддържа дишането си поне нормално. Тя наведе леко глава, докато изучаваше раната.