— Тази не е толкова дълбока, но трябва да се наложи с лапа, за да заздравее, без да забере — дългите й, тънки пръсти все още изгаряха кожата му с непозната доброта. — Този белег от изгаряне изглежда сравнително нов. От битка ли е?
Син поклати глава, но не добави повече подробности. Нямаше нужда да се връща към събитията, причинили конкретно това нараняване.
Освен това, когато през ума му премина представата как тя лежи под него, всичко, което успя да направи, бе да запази спокойствие и да не я придърпа в прегръдката си.
Кали се обърна и отиде до леглото, където бе оставила личните си принадлежности. Син се втренчи в гърба й, но това, което привлече най-силно вниманието му, бяха бедрата й. Добре оформени и закръглени, те го примамваха по най-плътския начин. Лесно можеше да си представи как застава зад нея, повдига подгъва на роклята й и потъва в тялото й, докато огънят в слабините му бъде напълно потушен.
— Раните ми са добре — изсъска Син, искайки я незабавно вън от стаята си.
Тя го погледна втренчено през рамо, преди да продължи с изваждането на лошо миришещите растения, сякаш не даваше пукната пара за думите му.
Тази жена беше обезумяла, луда. Изцяло и напълно побъркана. Когато той говореше, никой не пренебрегваше думите му, абсолютно никой.
Поради липсата на опит в такава ситуация, рицарят не знаеше как да се справи с нея.
След няколко секунди тя се изправи от леглото и каза:
— Имам нужда от вино, имате ли?
— Не — излъга той.
Но не се получи, защото тя съзря гарафата до камината. Когато я взе и разбра, че не е празна, Син съжали, че предишната нощ не бе изпил съдържанието й до дъно. Кали му хвърли един изгарящ поглед и наля чаша вино. Той присви очи в отговор.
— Иска ми се да спрете с това мръщене — каза тя, докато затваряше гарафата. — Изнервящо е.
— Дяволът често е такъв.
— И престанете с тези глупости. Казах ви, че знам кой сте и не се страхувам от вас.
— Тогава, милейди, вие сте глупачка.
— Не съм глупачка — отвърна тя с многозначителен поглед, обви бокала с дългите си, чувствени пръсти и се отправи към него. — Но мога да позная демоните, когато ги видя.
— Очевидно е, че не можете.
Тя издърпа няколко листенца от растението и ги пусна във виното.
— Демоните се хранят с деца, не ги спасяват.
— И какво знаете за демоните?
Тя посрещна погледа му спокойно:
— Всъщност съвсем малко.
Кали добави още билки и листенца във виното, докато не се получи гъста смес, взе малко от нея и я намаза върху кожата му. Докосването й го изгори с топлината си.
— Имате ли си име? — попита тя.
— Тъй като твърдите, че ме познавате толкова добре, вие ми кажете.
Тя замълча, преди да отговори:
— Е, почти съм сигурна, че майка ви не ви е кръстила Демонът Убиец, Изчадието на Сатаната или Кралският Екзекутор.
Син потисна усмивката си, породена от дързостта й. Да, тя беше смела дама със сърце на лъвица.
— Майка ми не ме е нарекла никак — каза той, докато я наблюдаваше как увива превръзка около ръката му.
Светлите й зелени очи проблеснаха, когато срещна погледа му.
— Все някак трябва да се наричате.
Тя стоеше толкова близо, докато говореше, че дъхът й нежно докосна кожата му и топъл, цветен аромат изпълни главата му.
Син осъзнаваше напълно факта, че облеклото му се изчерпваше с чифт панталони, а тя носеше нищожно тънка слугинска рокля. Такава, от която можеше лесно да я лиши. Устата му пресъхна при мисълта за това.
Тази жена беше изкусителна и по някаква причина, която не проумяваше, искаше да чуе как произнася името му.
— Онези, които се осмеляват да говорят с мен, ме наричат Син.
— Син. — кимна тя. — Накратко от Синрик?
— Не — отвърна той, възстановявайки твърдостта си, когато си спомни кой е и какъв е. — Син[6]. Грях, в какъвто съм заченат, роден и в момента живея щастливо в него.
Той почувства как за първи път ръката й трепна.
— Обичате да плашите хората, нали? — попита тя.
— Да.
— Защо?
— Защо не?
За негова изненада тя се засмя. Беше удивителен, мелодичен звук, извиращ дълбоко от нея. Той се втренчи в девойката, очарован от начина, по който лицето й омекна. В името на всички светци, тя беше красавица. Точно в този момент, изпитваше отчайващо желание да вкуси устните й. Да усети дъха й, смесен с неговия, докато я покоряваше. Да позволи на Хенри да ги венчае и да й се наслаждава през остатъка от живота си.
Син замръзна, когато бе осенен от тази мисъл. Не, никога не би си позволил такава утеха. Въпреки че сега го докосваше нежно, щеше да го проклина и да се страхува от него, както всички останали, когато разбереше истината за същността му и какво се криеше в миналото му.