Не му беше позволено да изпитва утеха или доволство. Отдавна бе смачкал и прокудил тази заблуда.
Кали разтвори другата му превръзка и ахна, когато видя кръвта, която вече бе напоила плата.
— Съжалявам за това — каза тя. — Никога не съм искала да се нараните.
Той повдигна вежди и я погледна укоряващо.
— Милейди, мога ли да отбележа, че когато човек вдигне меч в настъпление или защита, до голяма степен може да се каже, че някой ще пострада.
Страните й поруменяха, докато посягаше към иглата.
— Тази рана трябва да се зашие.
— Ще се затвори сама.
— Но така ще остави белег.
Син погледна надолу към множеството белези, обезобразяващи голите му гърди и ръце.
— Мислите ли, че има значение?
Думите му я накараха да вдигне поглед. Дори сега тя не можеше да разчете чувствата, погребани в тези дълбоки, черни очи. Каква ли болка бе изстрадал, за да се защитава така.
Обикновено успяваше да разбере дори най-предпазливите души. Но този мъж беше пълна загадка за нея.
— Има значение за мен — отвърна тя, питайки се защо. Но това беше истината.
Възможно най-внимателно, тя направи четири къси шева на ръката му. Беше изумена, че той не извика и не се напрегна. Сякаш не усещаше какво прави тя, но предвид по-големите сурови белези, Кали стигна до извода, че е бил нараняван много често и тази малка рана не означаваше нищо за него.
Но означаваше много за собствената й съвест, защото не беше жена, която причинява болка на другите. Въпреки че баща й бе могъщ воин, майка й беше лечителка и Кали бе наследила любовта й към живота.
Тя приготви нова превръзка и я уви около шева. Лорд Син мълчеше, докато тя работеше, но можеше да усети изучаващия му поглед.
Имаше нещо различно в този мъж, макар че не можеше да разбере какво. И не защото изглеждаше, сякаш се наслаждава на това да плаши хората.
Той е самият дявол, прозвуча в ухото й тихото прошепване на Елфа. Хората говорят, че е убил над сто души само за удоволствие и повече от хиляда в битка. Когато за първи път бе представен в двореца, беше облечен като езичник и говореше на езици, които никой не разбираше. Казват, че продал душата си на дявола, за да го направи недосегаем.
Кали не знаеше каква част от слуховете са истина, но съдейки по тялото му, можеше да каже, че рицарят бе далеч от определението недосегаем.
Въпреки това, безспорно притежаваше сила и мощ. Никога не бе срещала равен на него.
За първи път в живота си, тя почувства привличане към един англичанин.
Кали премигна. Наистина ли си мислеше това. Тя беше дъщеря на леърд, който бе прекарал целия си живот в опити да отърве безценните им земи от англичаните. Баща й бе загинал в битка с тях и тя не биваше никога да предава паметта му.
Изучавайки с поглед гърдите на лорд Син, Кали се запита колко от белезите по тялото си бе получил, докато е воювал със собствения й народ. И колко от хилядите убити в битка са били шотландци?
— Готово — каза тя, когато завърши превързването на ръката му.
Син се намръщи на внезапната студенина, която излъчваше лицето й. Не знаеше каква мисъл я бе предизвикала, но се огорчи, защото вече не изглеждаше спокойна.
Кали събра принадлежностите си, измърмори едно „довиждане“ и бързо напусна стаята му.
Намръщването му се задълбочи. Трябваше да е доволен, че си отиде, но…
Защо изведнъж всичко в стаята изглеждаше по-студено?
Разтърсвайки глава, той прогони мисълта. Имаше по-важни неща за вършене от това да мисли за жена, която не беше негова грижа.
Просто Хенри трябваше да намери друг сред хората си, който да се ожени за нея.
На следващата сутрин, Син най-накрая успя да прогони жената от мислите си. Разбира се, за да го направи, му се наложи да вземе студена вана. Бе прекарал тежка нощ, измъчван от сънища за розовите й устни и нежните й зелени очи.
След като бе закусил, удари палеца на крака си толкова силно, че се съмняваше да не е счупен. Болката от удара изхвърли директно жената от съзнанието му.
Сега се бе отправил към конюшнята, с намерението да се наслади на една хубава бърза езда, за да запази мислите и тялото си под контрол.
— Син?
Рицарят спря насред крачка. Гласът му звучеше странно познато, но все още не можеше да определи на кого принадлежи. Погледна през рамо и съзря близо до себе си мъж с тъмнокестенява коса. Имаше нещо познато в лицето му, но едва когато непознатият се усмихна, Син се сети за името му.
— Малкият Саймън от Рейвънсууд — поздрави Син и протегна ръка, когато другият мъж спря пред него. — Колко време мина?
Саймън разтърси ръката му и го потупа възторжено по рамото с братска обич.