— Близо двадесет години, мисля.
Да, така беше, помисли си Син. Последният път, в който видя своя побратим, бе в деня, когато бащата на Саймън бе отишъл в Рейвънсууд, за да предяви претенциите към сина си пред Харолд, предишния граф на Рейвънсууд.
— Брат ти? — попита Син, мислейки си за Дрейвън от Рейвънсууд. Двамата често се бяха съюзявали, за да защитят Саймън от омразата на стария граф. — Надявам се, че е добре.
Саймън кимна:
— Да, ожени се за Емили от Уоруик преди две години.
Син почти се усмихна на новината.
— Старият Хю, най-накрая е позволил на една от дъщерите му да се омъжи?
— Да, можеш ли да повярваш?
Син поклати глава.
— Не, не мога. Сигурен съм, че зад това се крие дълга история.
— Присъедини се към мен за по питие и ще ти разкажа. Ами ти? Жен…
— Шшт! — прекъсна го Син. — Дори не прошепвай тази дума, освен ако не искаш да ме урочасаш.
— Да те урочасам? Как? — намръщи се Саймън.
— Хенри ми отправи брачна заплаха. Засега успях да я избегна. Надеждата ми е да предотвратя изпълнението на присъдата му.
Саймън се засмя на думите му:
— Тогава може би ще успееш да се измъкнеш от примката.
— Е, Саймън, кажи ми какво те води в двора на Хенри?
Рицарят се усмихна дяволито.
— Дойдох да търся приключения, но не открих нищо повече от няколко бурета с ейл, малко слугинчета, нуждаещи се от ободряване и много постоянно хвалещи се рицари, преживяващи отново славата на събития, които никога не са се случили. Кой да предположи, че животът в двора е толкова скучен — въздъхна драматично той.
— Малки братко, дай му шанс. Дворът изобилства от интриги.
— Да, и всички се въртят около теб. Вече се срещнах с няколко от враговете ти.
Син кимна.
— Просто се увери, че няма да ги срещнеш в тъмните ъгли, особено ако ни видят да разговаряме.
Погледът на Саймън се изпълни с надежда.
— Е, това вече ми дава нещо интересно за правене.
Син се канеше да отговори, когато забеляза нещо с крайчеца на окото си. Обръщайки глава, той се опита да разбере какво бе привлякло вниманието му.
Придворни и слуги се разхождаха из двора, изпълнявайки заповеди и задължения. Нямаше нищо необичайно.
Нищо, с изключение на странно оформения мъж, който куцукаше в близост до далечната страна на вътрешния двор. Сякаш никой не обръщаше внимание на този човек, но нещо в него като че ли не бе съвсем наред.
Син докосна лакътя на Саймън, давайки му знак, че ще се върне и пристъпи напред, за да огледа по-добре мъжа, чието наметало бе прекалено дебело за необичайно топлия ден. Когато се приближи достатъчно, забеляза най-странното нещо. Старецът имаше четири крака.
Повдигайки вежди невярващо, той наблюдаваше как четирикракият мъж продължава по пътя си, който несъмнено водеше към конюшнята.
— Кажи ми, Саймън — обърна се Син, към приятеля си, когато той се приближи. — Някога виждал ли си четирикрак просяк?
— Това гатанка ли е?
— Не е загадка, а мистерия. Питам се, колко ли далеч ще успее да стигне, преди някой да я спре?
— Нея?
Син посочи към тъмната фигура, която влезе в обора и ускори крачка, за да я настигне. Каза на Саймън да изчака отвън, преди да се плъзне в мрака на конюшнята, за да види как фигурата се разделя на две.
Напук на себе си се усмихна, докато се промъкваше край отделенията за конете, за да види как шотландката отвежда момчето до една каруца и го покрива със сено.
— Сигурна ли си, че това ще се получи? — попита момчето.
— Да — увери го тя. — Чух момъкът да казва, че ще приготви колата за коларя, който трябва да вземе допълнителни доставки от Лондон. Ние просто ще лежим неподвижно, докато той спре и след това ще изчезнем в града.
Жената се качи до момчето и се покри със сено.
Няколко минути по-късно, влезе някакъв младеж и започна да впряга каруцата.
Син трябваше да признае, че жената е изобретателна. И ако не бе поел отговорността за нея и момчето, би ги оставил да избягат.
Но не можеше да постъпи така.
Единственият въпрос беше, дали да осуети бягството веднага или да изчака. Реши да изчака, защото искаше да разбере колко далеч щеше да стигне сама. Напускайки сенките, той бързо оседла два коня и ги поведе към мястото, където Саймън го чакаше отвън.
— Чувстваш ли се готов за малко приключение? — попита Син.
— Винаги.
Двамата възседнаха конете си и зачакаха, докато коларят влезе в конюшнята. Няколко минути по-късно той изкара каруцата навън.
— Какво правим? — попита Саймън, докато следваха товарната кола до външната стена на замъка, а после към Лондон.
— Следваме тази каруца.