Не бе от типа мъже, които се нуждаят, камо ли да желаят удобство. Домашно огнище. Дом. И не дай си Боже, любов.
Всичко, което искаше, бе да бъде оставен на мира.
Неканен в съзнанието му се появи образът на брат му Брейдън и снаха му Маги. Когато снаха му погледнеше към брат му, в очите й се появяваше толкова ярка светлина, че бе чак ослепяваща.
Него никой не го бе поглеждал така.
Много малко бяха хората, които го бяха поглеждали с нещо друго, освен презрение и омраза. Не че той се нуждаеше от някаква нежност в живота си. Живееше доста добре и без нея. Защо да иска да променя това сега?
И все пак…
Син поклати глава. Нямаше да мисли повече по въпроса. Щеше да постъпи така, както желаеше Хенри, но все пак имаше начини да му попречи. Един неконсумиран брак можеше да се разтрогне много лесно. Той щеше да иде в Шотландия, да открие този Нападател, който тормозеше мъжете на Хенри, да го спре и накрая да се сдобие със свободата си.
Хенри щеше да е щастлив, а той бе убеден, че Каледония също щеше да е…
Каледония.
Той прокле иронията на името й[8] и в съзнанието му проехтя клетвата, която бе произнесъл. Мразя всичко свързано с Шотландия и хората й, и по-скоро ще изгния от чума, отколкото кракът ми отново да стъпи там.
Отвратен, той тръгна по стълбите към стаята си.
Щом стигна първата площадка не намери нищо странно в това, че коридорът пред стаята на Каледония бе празен. Не и преди да чуе ритмичното почукване от другата страна на вратата.
Той сложи ръка върху дръжката на сабята си, спря намръщен и се заслуша.
Туп, туп… туп, туп… туп, туп… Наклони глава и се приближи до вратата от тъмен дъб, поставяйки ръка върху дървото.
Звукът приличаше досущ на легло, блъскащо се в стена, докато двама души…
През него премина остър гняв. Особено щом чу приглушените стонове. Той сви ръката си в юмрук. Не! Саймън със сигурност не би постъпил така.
Син притисна ухото си до вратата.
Този звук не можеше да бъде сгрешен. Определено бе легло, блъскащо се в каменна стена с голяма сила. А този ритъм не би могъл да бъде нищо друго, освен тласъците на един мъж.
— Саймън — изсъска той, — ти си мъртвец.
Изваждайки меча си, Син присви очи и отвори със замах вратата, за да види две купчини под завивките, извиващи се в унисон на леглото.
Син не можеше да си спомни кога за последно нещо го е разгневявало толкова. Но по някаква причина, мисълта за това как Саймън обезчестява Каледония, го караше да жадува за кръв. Кръвта на рицаря.
Всяка капка от нея.
Едва удържайки яростта си, той пристъпи тихо към леглото, след това наклони меча си към кръста на по-голямата купчина.
И двете купчини замръзнаха.
— По-добре да не е това, което си мисля. — Син издърпа одеялото от леглото.
Шокът го закова на място и той се втренчи в гледката пред него.
Саймън лежеше на една страна, напълно облечен, завързан едновременно за леглото и за купчина възглавници. Устата му бе запушена с парцал. Косата му бе разбъркана. Туниката му бе напълно мокра, а очите му подути и зачервени и горяха от ярост.
Син прибра меча си, след това извади кинжала си и отряза парцала.
— Не е това, което си мислеше — каза Саймън. — Но е това, което си мислиш сега.
— Какво се е случило, по дяволите? — Син седна, за да го освободи от възглавниците и леглото.
Лицето на Саймън почервеня от гняв.
— Каза ми, че има женски проблеми. И когато дойдох да проверя дали се нуждае от лекар, тя издуха някаква вещерска смес в очите ми.
— Защо си мокър?
— След като ме вързаха, момичето се опита да ме удави.
Син щеше да се разсмее, ако не се опитваше да избере кого да удуши първи — Каледония или Саймън.
— Би трябвало да те оставя вързан тук.
— Ако това ще ме опази от онази вещица, тогава, моля те направи го.
Син сряза последното въже.
— Някаква идея накъде се е запътила?
— Ни най-малка.
— Кога избяга?
— Преди поне час.
Син изруга. С такава преднина можеше да е навсякъде в Лондон.
Каледония спря, докато се оглеждаше из улиците на Лондон. Следобедната тълпа, която се движеше оживено между големите сгради, бе доста голяма. Никой от хората не би трябвало да разпознае нея или Джейми.
Стиснала силно ръката на братчето си, тя си проправяше път на север към странноприемницата, в която си спомняше, че бе спряла на път за Лондон. Собственикът разполагаше с конюшня и коне за продажба. Само ако можеше да стигне до тези коне, щеше да купи по един за всеки от тях с парите, които бе скрила от Хенри. Той нямаше идея, че когато я бе отвел при себе си, тя притежаваше малко състояние, скрито в корсажа й.