Щом веднъж се отдалечат достатъчно от странноприемницата, щяха да облекат одежди като на прокажените и никой, дори крадците, нямаше да посмее да ги спре.
Щяха да се приберат у дома много бързо.
— През целия път до вкъщи пеша ли ще вървим? — попита Джейми.
Кали се усмихна.
— Само още малко, миличък.
— Но краката ми са толкова изморени, Кали. Не може ли да спрем да починем? Само за малко? За минута или две, преди краката ми да се откачат и да не мога да бягам никога повече.
Тя не смееше да спре. Не и когато бяха толкова близо до напускането на това място.
Кали вдигна Джейми на ръце, прегърна го и продължи да върви.
— Ох, момко, станал си доста тежък — каза тя, докато заобикаляше една жена, която носеше кошница с покупки. — Спомням си, когато тежеше не повече от самун хляб.
— Татко пееше ли ми тогава?
Сърцето на Кали се сви при този въпрос. Горкият Джейми едва си спомняше баща им, който бе починал преди почти три години.
— Да — отговори тя, притискайки го към себе си. — Той ти пееше всяка вечер, когато майка ти те слагаше да спиш.
— Беше ли той голям мъж като Дърмът?
Кали се усмихна при споменаването на брат
им. На шестнадесет Дърмът бе десетина сантиметра по-висок от нея.
— Беше по-голям от Дърмът — всъщност баща ни бе по-близо до височината на лорд Син.
— Мислиш ли, че ще е щастлив да види майка ми, докато е в рая с твоята?
Кали го погледна учудено при този странен въпрос.
— За бога, дяволче, откъде ги измисляш тези въпроси?
— Ами, просто се чудех. Един от рицарите на краля ми каза, че бедните слуги не могат да идат в рая, само благородниците отивали там. Мислех си, че тогава Господ не би искал моята майка там заедно с твоята.
Кали пое дълбоко въздух при тези небивалици. Нейната майка може и да е била с кралска кръв, а майката на Джейми обикновена овчарка, но само глупак би тръбил подобни глупости. Особено пък пред едно малко момче.
— Той просто е бил злобен, Джейми. Господ обича всички хора по равно. Твоята майка е добра душа, която ни обича и Господ с неговата милост, ще я прибере в рая с нас, останалите, когато, опазил ни бог, тя почине.
— Добре, какво…
— Джейми, моля те — каза тя. — Нуждая се от всяка глътка въздух, за да те нося. Моля те, без повече въпроси.
— Добре. — Той уви ръце около врата й и облегна глава на рамото й.
Кали вървя толкова дълго, колкото можа, но след известно време ръцете и гърба й започнаха да я болят.
— Миличък, трябва да повървиш сам за малко.
Джейми слезе и се хвана за полата й, когато тръгнаха по друга претъпкана улица.
— Колко дни мислиш, че ще ни отнеме да минем през Лондон? Сто? Двеста?
На нея й се струваха като две хиляди.
— Все някога ще излезем. Опитай се да не мислиш за това. Мисли само, че ще си отново вкъщи.
— Мога ли да си мисля за плодовите тарталети на майка?
— Разбира се.
— Мога ли да си мисля за коня на чичо Астър?
— Добре.
— Може ли да си мисля…
— Джейми, любов моя, може ли да си мислиш наум?
Той въздъхна тежко, сякаш бремето от това да си мисли на ум бе повече, отколкото можеше да понесе.
Кали го накара да спре, щом забеляза група рицари, яздещи през града. Тя пусна ръката на Джейми, за да издърпа воала пред лицето си, в случай, че някой погледне към нея.
Смеейки се, рицарите не й обърнаха никакво внимание. Но чак след като я подминаха, сърцето й спря да се бушува и едва тогава бе способна да раздвижи разтрепераните си крака, за да продължи нататък.
— Това беше на косъм — въздъхна тя и се протегна да хване ръката на Джейми само за да осъзнае, че той не бе там.
О, Господи, не!
— Джейми! — извика тя, оглеждайки тълпата около себе си. — Джейми! — Паниката я обхвана отново. Не виждаше никъде следа от кафявата му шапка, нито от червените му къдрици.
Къде би могъл да е?
— Джейми!
Обхвана я ужас. Къде бе той? Къде можеше да е отишъл? Бе точно тук само преди миг, а тя му бе повторила хиляди пъти да не се отдалечава от нея. Особено на непознато място, пълно със странници.
О, Боже, можеше да му се случи всичко!
Кали огледа тълпата отново, виждайки няколко деца, но нито едно от тях не приличаше на нейното дяволче.
Можеше ли да е в беда? Сърцето й блъскаше в гърдите, докато се оглеждаше трескаво около себе си.
— Благословена Света Мери, къде си, дете? — шепнеше тя отново и отново, докато го търсеше. — Моля те, Господи, върни брат ми. Заклевам се никога повече да не го карам да замълчи и да отговарям на всичките му въпроси. Никога няма да му се ядосвам отново. Само те моля, Господи, моля те, нека го намеря преди нещо да му се случи. — Очите й се изпълниха със сълзи.