— Много съжалявам за загубата ви. Сигурно ви липсва много.
Наистина бе така. Макар че не бе виждал Киърън, откакто бе на възрастта на Джейми, Син все още пазеше хубави спомени за малкия си брат. Да знае, че всичките му братя са у дома и някой се грижи за тях, бе единственото нещо, което правеше поносим ада, в който се намираше, докато растеше. Докато страдаше от ръцете на Харолд и другите, си беше напомнял, че ако не бе той, някой от братята му щеше да бъде измъчван на негово място.
По-добре да бият и унижават него, отколкото някой от тях. Те бяха добри и свестни и заслужаваха само най-доброто, което можеше да им предостави животът.
— Ние също имаме брат — каза Джейми. — Дърмът Безхарактерния.
— Джейми! — скара му се Каледония. — Той щеше да ти отреже главата за такива думи.
— По-добри са от онези, с които ме нарича той.
— По-възрастният ви брат ли е това? — попита я Син.
— Не. Аз съм по-голяма.
Той кимна.
— Това обяснява всичко.
— Кое всичко?
— Отношението ви към Джейми. Начинът, по който сте решена да се приберете вкъщи дори когато знаете, че нямате никакъв шанс.
Кали му се намръщи.
— И вие ли сте най-големият?
Той кимна едва доловимо.
Спряха пред конюшнята. Саймън свали Джейми, докато Син помогна на Кали да слезе.
— Саймън, можеш ли да я заведеш до стаята й без…
Саймън се прокашля високо.
— Спомни си, че няма да споменаваме никога за това.
Син се усмихна кисело.
— Добре. Можеш ли да я върнеш обратно, без отново да се случи нещо като онова, което ще остане завинаги неспоменато? Или ще трябва да наема охрана и за теб?
Кали прехапа дяволито устни.
— Ние ще се държим любезно със Саймън, нали, Джейми?
— Щом казваш, Кали.
Тя наблюдаваше Син, докато той се отдалечаваше от тях. След това протегна ръка към Джейми и се запъти към замъка със Саймън до себе си.
— Саймън, от колко време познавате лорд Син?
— Той бе на девет, когато крал Стивън го прати при втория ми баща, за да се грижи за него.
Значи го познаваше от доста време. Това бе добре. Може би рицарят щеше да й помогне да разбере по-добре мъжа, който щеше да стане неин съпруг.
Щом влязоха в замъка, Джейми се отскубна от нея и побягна нагоре по стълбите пред тях.
— Знаете ли защо е толкова тъжен? — попита тя.
Саймън я погледна подозрително.
— Вие как…
— Очите му. Прикрива го добре, но от време на време мога да го видя.
Саймън пое дълбоко въздух, докато се изкачваха по тъмните стълби. На челюстта му потрепваше един мускул, сякаш се бореше сам със себе си дали трябва да й разказва каквото и да било за приятеля си. Най-накрая проговори.
— Той има много причини за това, милейди.
— Например?
— Аз бях още момче, когато доведоха Син при нас, но си спомням онази нощ съвсем живо. Мъжете на крал Стивън не били любезни към него по време на дългото му пътуване до нашия дом и когато той влезе в главната зала, очите му бяха почерняли от ударите. Носът му все още кървеше, а устата и челюстта му бяха подути. Изглеждаше сякаш го бяха влачили по целия път до Рейвънсууд по всички камъни, които бяха успели да намерят. Бяха го оковали с окови около врата и ръцете. Въпреки всичко, той стоеше изправен срещу Харолд от Рейвънсууд със сила и достойнство, каквито малко мъже притежават. Старият граф бе известен само със своята жестокост и любовта си към всичко брутално и дори най-големите смелчаци трепереха от страх пред него. И все пак, ето че пред очите му стоеше момче, което даже не трепваше. Изправен, с презрително свити устни и с поглед, изпълнен с омраза. Харолд го попита откъде има такъв кураж.
Саймън сниши глас и прошепна в ухото й, така че Джейми да не може да го дочуе.
— Син му каза, че той бил изчадие от слабините на една курва, създаден от едно безсърдечно копеле.
Тя ахна при тези ужасяващи думи. Не можеше да си представи едно дете да изрече подобно нещо.
— Син каза на Харолд, че той няма душа и че няма нищо, което Харолд да може да направи, за да го нарани. — Саймън въздъхна, гледайки я мрачно. — Това което мога да кажа, е, че Харолд прие думите му като предизвикателство и направи всичко по силите си, за да накара Син да се превие от страх пред него.
Гърдите й се стегнаха при тези думи. Тя премести поглед към Джейми точно когато момчето се скри в стаята им, и се опита да си го представи в подобна ситуация. Малкият Джейми познаваше само любящите ръце на привързаното си семейство. Дори не искаше да си представя какво трябваше да се случи, за да стане едно дете като това, което описваше Саймън. Колко точно бе страдал Син? И защо? Защо някой бе постъпил така с едно малко момче?