— Имало е и друг заговорник — каза Кали.
Хенри погледна към Син.
— Така е — потвърди Син. — Томас от Уалингфорд. Той избяга.
Хенри изпрати стражата си да го намери. Погледна към Роджър студено и нареди на другия си пазач:
— Изпрати го в кулата. Ще се разправяме с него по-късно.
Щом тримата останаха сами, Хенри се приближи към Кали, наблюдавайки я учудено.
— Да съдим ли по действията ви, че сте съгласна да се омъжите на сутринта?
— Може ли да разговарям насаме с лорд Син, Ваше Величество?
Хенри я погледна подозрително, но в крайна сметка им позволи да излязат.
Син я поведе от тройната зала, надолу по коридора до едно стълбище. Те вървяха заедно в тишина, докато Син не я изведе на двора зад централната кула.
Малкото пространство бе обградено със стени от сив камък, които бяха покрити от бръшлян и орлови нокти. Следобедът бе тих и спокоен.
Кали го гледаше как стои гордо пред нея, с тъмни коси, които падаха привлекателно около лицето му. Лорд Син бе опасно красив мъж. Такъв, който можеше да опропасти една жена дори само с обикновена усмивка. Не можеше да си представи какво ли би било да я държи в обятията си, да вкуси устните й.
Не би трябвало да има подобни мисли за него, но не можеше да ги спре.
Рицарят сключи ръце зад гърба си и я погледна нетърпеливо.
— Е?
Кали подреди обърканите си чувства, доколкото можеше.
— Мога ли да бъда откровена с вас?
— Определено го предпочитам, пред това да сте неискрена.
Тя се усмихна на думите. Бе толкова особен мъж.
— Аз… — Кали замълча, докато търсеше в ума си най-добрия начин, по който да изрази притесненията си.
— Вие…?
Тя се заигра с ръкава на роклята си. Знаеше толкова малко за него, че не бе сигурна какво да каже.
Най-накрая повдигна брадичка и направи това, което умееше най-добре. Просто изтърси думите.
— Крал Хенри поиска от мен да се обвържа напълно с вас. Да поверя моя живот и този на хората ми във вашите ръце. Искам да знаете, че аз приемам клетвите си много сериозно. И ако ще правим това, бих желала да прекарам известно време, през което да ви опозная малко.
Син отвори уста, за да й каже за плановете си да намери Нападателя и да я остави на спокойствие, но след това се спря.
Тя никога нямаше да се съгласи да се прибере с нея в дома й, за да предаде един от хората й на Хенри, или още по-лошо — да го убие. Ако имаше намерение да направи това, водачът на бунтовниците вече щеше да е на път за Лондон.
Не, щеше да му се наложи да я остави да си мисли, че е съгласен на този съюз.
— Добре — каза той. — Как предлагате да се опознаем преди утре сутринта?
— Ще вечеряте ли с мен тази вечер? Тук. Само ние двамата?
Той я погледна учудено.
— Само ние?
— И Елфа, разбира се. Но никой друг.
Това бе доста странна молба, въпреки че не виждаше причина да не й угоди.
— По кое време?
— На свечеряване?
Той кимна.
— Ще се видим тогава.
Кали го наблюдаваше как си тръгва. За пръв път забеляза начина, по който се движи. Като дебнещ лъв, чакащ всеки момент да бъде нападнат от някой хищник.
Този рицар бе свиреп мъж. Свиреп и самотен.
И скоро щеше да стане неин съпруг.
Преглъщайки трудно при тази мисъл, тя отиде да се приготви за вечерята.
Син бе сам в стаята си и седеше на бюрото си, когато чу почукване на вратата.
— Влез.
Очакваше да бъде Каледония, затова остана изненадан, когато в стаята влезе Саймън.
— Какво те води насам? — попита Син, когато другият рицар затвори вратата и се облегна на нея.
— Питах се кога ще заминем за Шотландия. Искам да изпратя съобщение до Дрейвън. Мислех си, че можем да спрем за кратко, тъй като Рейвънсууд ни е по път.
Син издиша бавно.
— Наистина оценявам предложението ти, Саймън, но нямам намерение да те вземам с мен.
— Нуждаеш се от някой, който да дойде с теб.
— Не се нуждая от никой. Уверявам те, че ще съм добре.
Саймън скръсти ръце на гърдите си, докато наблюдаваше Син несигурно.
— Спомняш ли си какво ми каза първата вечер, когато дойде в Рейвънсууд?
— Не. Почти нищо не си спомням от онази вечер.
— Попитах те дали не те е страх да бъдеш толкова далеч от семейството си. Ти отговори, че нямаш семейство. Че не принадлежиш никъде и на никого. Сега спомняш ли си?
Син сви рамене.
— Смътно.
— Е, на мен ми се струва, че мъжът пред мен е все още онова деветгодишно момче, което стои отбранително пред Харолд. Ти все още си надигнал рамо, в готовност да поемеш удара и свил ръка в юмрук, за да можеш да отвърнеш на него.
Болката превзе Син, щом нежеланите спомени преминаха през него. Бе прекарал по-голямата част от живота си, опитвайки се да забрави точно тези неща, които сега Саймън желаеше да си припомня, а последното нещо, което той искаше, бе да извади на повърхността подобни ужаси.