— Саймън, има ли смисъл в цялата тази работа?
— Да, има. Когато Дрейвън и аз се опитахме да се сприятелим с теб, ти не ни отговаряше. Беше се затворил в себе си по-лошо дори и от Дрейвън. Той поне бе отворен към мен. Но ти… ти отказваше всякаква утеха.
Син остана мълчалив. Никога не бе отказвал утеха. Тя просто му бе забранена. Всеки път, щом Харолд го бе хващал да говори с Дрейвън или Саймън, бе наказван за това. Харолд го бе презирал със страстен плам. По-голям от Дрейвън и Саймън, Син никога не бе имал защитник.
Винаги бе сам. В това отношение никога не бе имал избор.
— Искам да дойда с теб, Син. Не прекара ли вече достатъчно време от живота си с нищо друго, освен врагове зад гърба си?
Син въздъхна.
— Ти знаеш, че не си ми длъжник за това, което направих.
— Знам. Не за това искам да дойда.
Син се намръщи на думите. Никога нямаше да разбере ума на Саймън.
— Тогава защо? Защо искаш да прекараш седмици, пътувайки до страна, в която ще те ненавиждат?
— Защото ми казаха, че мой приятел ще ходи там сам.
Син поклати глава. Саймън бе странен мъж. Вътрешно бе убеден, че не бива рицарят да идва с него. Нямаше идея в какво се забъркваше. Но Син знаеше.
Бе свикнал с това. Но Саймън… Саймън бе глупак да иска да направи това.
— Е? — подтикна го Саймън.
— Потегляме вдругиден.
Саймън кимна.
— Добре. Ще изпратя оръженосецът си при родителите му, докато се върна — каза той и се оттласна от вратата. Очите му блеснаха с дяволски пламък. — Аз ще се върна, нали?
— Само ако се научиш да не ме дразниш. Иначе може сам да те дам на шотландците.
Смеейки се, Саймън отвори вратата.
— Между другото, научих от прислужницата на дамата, че любимият й цвят е зеленият.
— Защо ми казваш това?
— Просто си мислех, че би искал да знаеш. Ще бъда наоколо, ако ти потрябвам.
Син се облегна назад в стола си и се замисли за всичко, което Саймън бе казал.
Неговият свят бе студено място. Прекарваше дните си, грижейки се за каквото Хенри желаеше да бъде свършено, а нощите си сам в стаята си, ослушвайки се за следващото нападение.
Запита се защо днес това го безпокоеше, когато никога преди това не бе така. Просто го бе приемал за факт.
Сигурно бе заради времето, което бе прекарал, пътувайки с Маги и Брейдън. Бе станал мекушав в компанията им. Бе свикнал с хора, които не гледаха на него като на чудовище.
Преглътна, когато мислите му се насочиха към Каледония и скромното й ангелското лице.
Тази вечер нямаше да е сам. Тази вечер той щеше да бъде с приятна жена, която имаше смели, приятелски очи и остър ум.
За първи път в живота си очакваше с нетърпение залеза.
Кали поглади предната част на роклята си с ръце. Вече се бе смрачило, а нямаше никаква следа от лорд Син.
Бе по-нервна, отколкото би трябвало и малко ядосана, че той може и да бе забравил.
— Да го потърся ли, милейди? — предложи Елфа.
Преди да може да отговори, Кали видя рицарят да приближава в спусналите се сенки.
Дъхът й секна. Все още бе облечен напълно в черно и силното му тяло рязко се очертаваше. Беше се обръснал, косата му бе сресана назад и това, че бе отделил време, за да се освежи заради нея, стопли сърцето й.
Тя му се усмихна.
— Простете ми за закъснението, милейди — извини се той и се поклони. — Забавих се повече от очакваното в града.
По гърба й се спусна тръпка, когато Син вдигна ръката й и галантно я целуна.
— Напълно ви е простено — каза тя, останала без дъх.
Какво в този мъж я разгорещяваше и в същото време я караше да трепери? Как бе възможно да пробужда в нея напълно противоположни усещания едновременно?
Усмивката му я накара да почувства слабост в коленете си. Сега беше толкова близо до нея, че можеше да усети свежия му, чист аромат. Да почувства как топлината на тялото му превзема нейното. Силата и мощта му завладяваха сетивата й.
Кали се опита да се отърси от мисълта или поне да я пренасочи от това, колко би й харесало да целуне този мъж и да усети ръцете му около себе си.
— Надявам се да ви хареса какво съм донесла. — Тя посочи към блюдата върху одеялото, което бе сложила на земята. — Опитахме се да намерим някой, който да знае с какво предпочитате да се храните, но никой не успя да предложи нещо, което да не е плашещо.
— Ммм… — каза той. — Нека позная. Обичам да пия кръвта на невинните, да пирувам с вътрешностите на рицарите и да ям сърцата на малки деца.
— Да, в това бяха единодушни.
Странна светлина се появи в тъмните му очи, докато той се вглеждаше в нея.