— Е, надявам се, че не сте се тормозила чак толкова, за да ме нахраните. Опасявам се, че сега не е сезонът на добрата кръв, а рицарите могат да бъдат доста сприхави, докато ги изкормваш.
Изумяваше я фактът, че той можеше да се шегува с това. Наученото този следобед й причиняваше болка. От стотиците хора в замъка, никой не знаеше нищо за мъжа пред нея. Дори и кралят.
Хенри не можеше да й каже какво обича да прави Син, кои песни харесва, какви са интересите му, дори не знаеше любимия му цвят.
Даже Саймън не знаеше.
— Страхувам се, че ще ви разочаровам — каза тя тъжно, докато продължи да го закача, — но всичко, което имаме, е печен фазан, задушени ябълки с лучен сос и вино. Но ако предпочитате друго…
Той й се усмихна.
— Как така вие разбирате хумора ми, когато никой друг не го разбира?
— Нямам идея, освен, че мога да кажа, че брат ми също е малко мрачен. Той доста се забавлява с това от време на време.
— Мислите, че съм мрачен?
— Не сте ли? Обличате се в черно и обичате да плашите хората. Това не е ли самата дефиниция на думата?
— Предполагам.
Кали го настани на одеялото и им наля вино. Погледна над лявото му рамо, за да види Елфа, която й посочи, че ще бъде от другата страна на стената, ако й потрябва. Кимайки на прислужницата, Кали подаде едната чаша на лорд Син.
— И така, кажете ми, освен да бъдете мрачен, какво друго обичате да правите?
Син сви рамене.
— Доста яздя.
— И?
— Това е.
Кали сбръчка нос, сякаш го изучаваше.
— Това е доста кратък списък.
— За разлика от вашия. Обзалагам се, че е по-дълъг. Вероятно безкраен.
Той се шегуваше с нея и това й харесваше ужасно много. За първи път осъзна, че около нея сякаш ставаше различен мъж. Никога не се шегуваше с никой друг и изглеждаше малко по-спокоен в нейно присъствие. Тази мисъл я развълнува.
— В действителност, моят списък е доста обширен.
— Вероятно обичате танците и пеенето.
— Да. А вие?
— Никога не съм опитвал и двете.
— Нито веднъж?
Той поклати глава.
— Защо?
Син отпи голяма глътка от виното и остави чашата.
— Като млад никога нямах време, а след това не изпитвах желание.
— О… Предполагам и не четете?
— Не.
— Тогава какво правите, когато сте си вкъщи и не служите на краля?
— Тренирам.
— А когато не тренирате?
— Мисля за тренирането.
— А когато не правите това?
— Почивам си, за да мога да тренирам след това.
Тя се намръщи на сериозността му.
— Искрен ли сте с мен, или само ме дразните?
— Винаги съм искрен, милейди, а често ми казват и че съм дразнещ.
Сърцето я заболя от нехайния начин, по който изрече думите. Беше толкова примирен с начина, по който другите се отнасяха с него.
— Винаги сте искрен? Не мисля, че някога съм срещала мъж, който може да твърди това.
Черните му очи изгаряха нейните.
— Правил съм много неща в живота си, неща, които ми се иска да не бях вършил, но никога не съм лъгал.
По някакъв начин това я успокояваше.
— Кажете ми, лорд Син…
— Син — прекъсна я той.
— Какво?
— Наричай ме просто Син. Не си падам много по титлите.
— Но ти си граф, нали? — Тя бе чула някой от придворните да се обръща към него така. Мъжът й бе казал, че Син има земи из цяла Англия, Нормандия и в Светите земи.
— Аз съм мъж, Каледония, не титла, и единственото нещо, на което желая да съм господар, е себе си.
Това бе първият път, в който тя го чу да изрича името й. И цялата пламна. Имаше нещо много интимно в начина, по който го произнесе.
— За това ли нямаш герб?
Син не отговори.
— Защо вие не ми разкажете за себе си, милейди?
Бе много изкусен, опитвайки се да я разсее, но тя нямаше намерение да го остави да му се размине с подобни тактики.
— Аз знам всичко за себе си. Ти си този, за когото не знам нищо.
— Да, но аз не знам нищо за теб. Нищо друго, освен това, че си безстрашна.
Тя потърка нервно врата си.
— Далеч съм от безстрашна. Ужасена съм от момента, в който почина баща ми. — Кали не можеше да повярва, че тези думи излязоха от устата й. Не бе казвала това на никого.
— Защо?
— Той бе всичко за клана ми. Обединяваше ги, когато едната половина искаше да нападне англичаните, а другата просто искаше мир.
Син кимна, сякаш разбираше и тя усети внезапна връзка с него, въпреки че защо би чувствала подобна, тя не можеше да си представи.
— Сега чичо ти ли е леърд?
— Да. Искаха да изберат мен, но аз отказах. Знаех, че подобно нещо ще нарани брат ми Дърмът. Той така или иначе вече се чувстваше в съревнование с мен, заради майките ни. Не желаех да го правя по-лошо за него.