Целуна устните му, докато използваше тялото си, за да му достави удоволствие. Той потрепери в ръцете й и изръмжа. Очите му горяха, когато се наведе над нея и се задвижи в ритъма на страстта им.
Кали го целуна яростно, докато заравяше пръсти в косата му и стенеше от възхитителното усещане да го чувства върху и вътре в себе си. Обичаше да го усеща така. Да знае, че целият е неин.
Той прави любов с нея бързо, докарвайки я до висини, каквито никога не беше чувствала преди и точно когато беше сигурна, че не може да се издигне по-високо, той я тласна отвъд. До ниво на наслада, толкова свирепа, че я накара да изплаче.
Тя го задържа близо, докато почувства как потреперва в ръцете й. Син се отдръпна, за да я погледне.
Кали му се усмихна.
— Виждаш ли колко весело е вече в деня за забавления, милорд? — Тя сбърчи нос към него дяволито. — И като си помислиш, че все още не сме напуснали стаята си.
Син се засмя на хумора й.
— Това ме кара да се чудя как милейди ще подобри този ден.
— О, дай ми малко време и ще видиш.
Син не беше достатъчно глупав, че да се съмнява в това.
Веднага след като се измиха и облякоха, тя го поведе надолу по стълбите, за да закусят. Локлан, Брейдън и Саймън бяха станали и похапваха на дългата маса, но Юън беше все още в леглото си, и без съмнение спеше след бурето с ейл, което си бяха поделили предишната нощ.
Голямата зала беше празна и ранната сутрешна светлина струеше през прозорците високо над главите им. Братята му и Саймън разменяха добродушни обиди и подигравки, когато се присъединиха към тях.
Кали го настани на масата, след което забърза да им намери храна.
— Тя май е в чудесно настроение тази сутрин, а? — попита Локлан.
Син изсумтя, докато грабваше крайшника хляб на Локлан и си отчупи парче от него.
— Кали е неизлечимо закачлива.
— Не беше предишната вечер — каза Локлан, докато се протягаше към чашата си.
Син се намръщи на странната нотка в гласа на брат си.
— Какво имаш предвид?
Локлан наклони глава към посоката, в която бе изчезнала Кали.
— Когато я оставих миналата нощ изглеждаше сякаш ще заплаче.
— За какво?
— Заради теб.
— Заради мен ли? — попита той, объркан от думите на Локлан. — Нищо не съм й направил. Поне все още. — Това, което щеше да стане го караше да иска да се хвърли от върха на замъка.
До неизбежния ден, който щеше да ги раздели завинаги, последното нещо, което искаше, бе да й причини болка.
— Да — съгласи се Локлан, — точно защото не й правиш нищо е проблемът. Изглежда беше разстроена, защото като цяло едва я забелязваш.
Това беше напълно невярно. Син забелязваше всичко свързано с нея и точно това беше основата на проблема му.
Не искаше да мисли за бъдеще без нея.
— Знаеш, че не е така.
— Няма значение какво знам. Важното е какво тя разбира.
Брейдън цъкна с език, докато се присъединяваше към разговора им.
— И всичко това след съвета, който ми даде за Маги. Засрами се, Син. Мислех, че си мъж на действието, а не на приказките.
— Брейдън — прекъсна го Саймън. — Мисля, че може би забравяш един малък детайл. Син е тук, за да намери един от роднините на Кали заради Хенри. Как щеше да се почувства твоята Маги, ако ти беше външен човек и й причиняваше това?
Локлан настръхна.
— Няма наистина да го направиш.
Син въздъхна.
— Обвързан съм с честта си за това.
— Син — продължи Локлан и гласът му бе изпълнен с предупреждение, — знаеш принципите на поведение, които са дълбоко вкоренени във всеки, който има поне капка шотландска кръв във вените си. Не предаваш рода си, и по-специално в ръцете на враговете му.
Син повдигна вежда при думите на Локлан и наблюдаваше как страните на брат му почервеняват. Интересно, че брат му очакваше по-добро поведение от него, от това, което беше показал баща им.
— Тогава беше различно — каза Локлан, знаейки за какво мисли Син. — Това беше по време на война и беше единственият начин да се спрат военните действия.
— И ако аз не спра разбойниците, отново ще започне война. Хенри е накрая на търпението си.
— Тогава, за твое добро, се надявам, че бунтовническият лидер е някой в този клан, който жена ти не обича прекалено много.
Син погледна към масата, а стомахът му се беше свил на топка. В същността си вече знаеше кой е виновникът, дори когато сърцето му спореше многократно, че може да е някой друг. Който й да е друг.
Но беше Дърмът Макнийли и точно толкова сигурно, като това, че седеше на масата и слушаше братята си. Жена му щеше да го проклина и мрази завинаги, след като разбереше. Но нямаше какво да направи.