Прислужницата задържа вратата отворена, за да минат и наистина потрепери, когато Черния рицар се приближи до нея.
Той ги последва обратно нагоре по стълбите. И сякаш не бяха достатъчни странните усещания, които изпълваха тялото й едновременно с горещо и студено чувство през цялото време, докато вървяха, ами и Джейми непрестанно поглеждаше назад към рицаря с благоговейно страхопочитание на детското си лице.
— Кажете ми — обърна се през рамо Кали към него, докато приближаваха върха на стълбището. — Защо всички се страхуват толкова много от вас?
За пръв път тя усети само намек за горчивина в гласа на рицаря.
— Всеки се страхува от дявола. Вие не се ли страхувате?
— Вие сте човек, сър, а не дяволът — усмихна се в отговор на думите му Кали.
— Така ли мислите?
— Сигурна съм в това.
— Наистина ли? — попита той, а гласът му беше пропит с ирония. — Тогава да не би да сте вещица, щом сте толкова добре запозната с дявола?
Вбесена от въпроса му, Кали спря на върха на стълбището и се обърна с лице към него. Хората са били изгаряни или обесвани за по-малко. Без съмнение тези англичани щяха да се наслаждават на екзекуцията й като вещица.
— Аз съм дълбоко вярваща в бога.
Той стоеше толкова близо до нея, че тя усещаше топлия, чист аромат на кожата му. Черните му очи я изгаряха с дълбоката си сила.
— Аз не съм — отвърна с нисък и зловещ глас.
Думите му я накараха да потрепери, защото нямаше съмнение какво означават.
За неин ужас, рицарят се протегна и я докосна по бузата. Топлината на ръката му я изненада. Той бавно прокара пръст до ухото й, изпращайки тръпки по цялото й тяло. Кали не можеше да повярва с каква нежност я докосваше и колко леки усещаше пръстите му върху кожата си. Събуждаше странни вълнения в нея. Тя потрепери от болка и нужда, каквито никога преди не бе чувствала.
Рицарят внимателно отметна воала й и прокара ръка по линията на косата й. Кали усети пръста му да се сключва около една от къдриците й и да я издърпва на свобода.
Присви очи към ръката си и ъгълчето на устата му се повдигна с отвращение.
— Червена — каза той с глас, наподобяващ ръмжене. — Трябваше да се досетя.
— Какво? — попита Кали, недоумяваща защо нещо толкова просто, като цвета на косата й, би предизвикало такъв яростен отклик, след като нищо друго не го изкарваше от равновесие.
Лицето му отново придоби непроницаемото си изражение и той отдръпна ръката си от нея, отстъпвайки крачка назад.
— Елфа — обърна се към прислужницата. — Заведете я в стаята й и се погрижете да остане там.
— Да, милорд — отвърна жената и се поклони ниско.
Син не помръдна, докато не видя, че шотландката влезе в стаята си.
Трябваше да я оставиш да избяга.
В интерес на истината това беше първоначалното му намерение. Само лоялността му към Хенри го спря. Е, също и дребният факт, че никога нямаше да му се наложи да се ожени за нея и той го знаеше. Дори Хенри не притежаваше толкова власт и пари.
И все пак…
Син почувства лек пристъп на съжаление, когато си припомни как почти бе обезоръжила Роджър. Момичето имаше дух, трябваше да й го признае. Но такъв дух в лицето на врага е повече проклятие, отколкото благословия. И той го знаеше.
Поклати глава, отказвайки да мисли за мрачните спомени и се отправи по тесния коридор към собствената си стая, която се оказа близо до нейната.
Син стисна зъби заради дързостта на Хенри. Нищо чудно, че бе станал крал. По упоритост можеше да си съперничи с муле. Обаче не и със Син.
Той отвори вратата на стаята си и се отправи към спартанското легло до прозореца. Прекарваше голяма част от времето си в двора на Хенри и за разлика от останалите придворни, които живееха тук, не се интересуваше от луксозността на леглото си. Докато леглото беше достатъчно голямо, за да го побере и имаше одеяло, той бе доволен.
Много внимателно свали наметалото и ризницата от тялото си и ги постави върху малкия сандък в подножието на леглото му. След това старателно прегледа щетите по предмишниците си, нанесени от меча на момичето.
Без да обръща внимание на болката, Син развърза ръкавите на жакета си, докато вървеше към умивалника. Хвърли разкъсаната дреха на простия дървен стол, наля вода в умивалника и изми кръвта от ръцете си.
Докато се протягаше за кърпата, дочу суматоха в коридора.
Забрави за раните си, взе меча от леглото си и отвори вратата със замах.
Трима от кралските стражи влачеха момчето от стаята на шотландката, докато четвърти се опитваше да удържи нея. Детето плачеше като умиращо животинче, а жената се бореше като дива котка.