— Добре, аз никога… — гласът на Кали пресекна.
Те погледнаха нагоре, когато тя влезе в стаята, носейки поднос с прясно изпечен хляб и нарязано сирене.
— Когато излязох, четиримата изглеждахте добре, сега се връщам и сякаш Второто Пришествие е надвиснало над нас. Трябва ли да питам каква трагедия е помрачила настроението в тази зала?
— Беше само липсата на твоята красота — ухилено каза Брейдън. — Живеем в пълен мрак без нея.
Син изсумтя и хвърли парчето хляб към брат си.
— По-добре сдържай езика си, малки братко, иначе аз ще го задържа вместо теб.
Локлан се усмихна.
— Или най-добре да кажа на Маги и тя ще му издърпа ушите.
Брейдън се възмути неискрено.
— Аз се опитвам да изгладя нещата с твоята дама и това е отплатата, която получавам? Много добре, сам се оправяй с това. Ще видиш дали ще ти помогна пак.
Син гледаше как жена му се приближава. По-красива от всеки ангел в рая, тя го погледна решително.
— Помни какво ми обеща, Син. Само усмивки са позволени днес.
Той й се усмихна с фалшива усмивка, която показа зъбите му.
Тя завъртя очи.
— Така или иначе е по-добре от гримаса.
Кали се обърна да погледне Саймън и му махна да я последва.
— Милорд Саймън, може ли да поговорим насаме?
Син повдигна вежда.
— Защо ще искаш това?
Тя се протегна през масата и докосна върха на носа му.
— Само искам да го попитам нещо далеч от теб.
— Защо?
— Защото не искам да го чуваш.
— Да — прекъсна ги Локлан, — какъв си, Син? Малоумен?
Син ритна крака на стола на Локлан и присви враждебно очи.
— Един ден, братко, се надявам да видя как някоя жена планира гибелта ти. Тогава аз ще съм този, който ще ти се смее.
— Гибел? — попита Кали. — Колко зловещо го караш да звучи. Не се планира ничия гибел. Просто се пита обикновен въпрос.
Син я погледна иронично.
— Да, и империи са били разбивани на парчета обикновено с казването на една-единствена дума.
— Но не империя искам да разбия. А леда, обвил сърцето ти.
След тези думи в залата настана пълна тишина. Син седеше в зашеметено недоверие.
Кали се зачерви, сякаш засрамена от признанието си и заби брадичка в гърдите си.
Саймън бързо скочи и я изведе от залата, така че да могат да поговорят.
— Син — каза Локлан близо до него. — Осъзнавам, че не съм мъж, който може да дава съвет в това отношение, но ми се струва, че само глупак би позволил такава жена да му се изплъзне. Ако някога намеря жена, която може да погледне през недостатъците ми и все още да иска да бъде с мен, щях да преместя небето и земята, за да я запазя до себе си.
— Аз не съм ти, малки братко. Не мога да се открия пред нея, когато знам, че в най-скоро време ще ме намрази. Омразата и презрението са като майчино мляко за мен, но въпреки това не мога да понеса мисълта да ги видя в очите й.
— Тогава не я предавай.
Той погледна към Локлан. Колко лесно звучеше от устата на брат му.
— Всичко, което някога съм имал в този свят са моята дума и честта ми. Това са единствените неща, които не бяха свлечени от плътта ми. Единствените неща, които никога не съм разменял или продавал, за да оцелея. И ти искаш да се откажа от тях? Искаш от мен повече, отколкото съм способен да дам. Не, трябва да направя това, което съм обещал.
И все пак, докато гледаше към мястото, където жена му беше изчезнала заедно със Саймън, той страдаше. Мисълта за това, което честта му го заставяше да направи, му причиняваше болка. Но не само честта имаше значение. Той познаваше Хенри по начин, по който малко хора го познаваха. Ако се провалеше в намирането на Нападателя, Хенри щеше да заличи този клан.
Син започна да се храни безмълвно, а не след дълго братята му се извиниха и го оставиха сам в залата.
Едва беше приключил с яденето, когато Кали се върна. Тя погледна към празните места.
— Вече излязоха?
— Страхувам се, че настроението ми ги прогони. Сега ще ми кажеш ли за какво си говорихте със Саймън?
— Нямам никакво намерение да отговарям на това.
Той поклати глава.
— Ти си безочлива девойка.
— Такава съм. Баща ми често казваше, че съм дразнеща до точката, в която мога да изпробвам търпението на Йов.
Тя хвана ръката му и го издърпа на крака.
— Сега излизаме, за да прекараме нашия ден на забавления. Елате, сър Страшилище, и ме оставете да видя дали мога да запазя усмивката на лицето ви.
Колко малко знаеше тя, самото й присъствие запазваше усмивката в сърцето му и това беше най-големият подвиг от всички.
Син оседла коне за двамата и след като се качиха върху тях, Кали го поведе към селото Тиър Налейн, където по-голямата част от клана Макнийли живееше и работеше. Беше приятен ден и селото гъмжеше от живот.