Нито един от родителите му никога не беше заставал до него. Може би братята му, въпреки че никога не бяха поставяни в положени да го докажат.
Толкова много пъти беше нараняван. Предаван отново и отново от всеки в живота си. Всеки от братята му чувстваше същата вина като Дрейвън, заради факта, че когато той се беше пожертвал заради тях, всеки от тях беше почувствал малко облекчение.
Не ги обвиняваше заради това, беше повече от разбираемо, но след като толкова много пъти е бил жертвено агне, отказваше да повярва, че тя също нямаше да се отвърне от него.
Кланът й значеше всичко за нея, а братята й още повече.
Не, думите й бяха лъжа. Не в сърцето й, защото той знаеше, че тя ги мисли сега. Но да повярва в тях…
Той е бил много неща в живота си. Крадец, убиец, гладуващ просяк, рицар и лорд. Никога не е бил глупак. И това беше роля, която нямаше да играе сега.
Но когато погледна към нея, му беше трудно да го запомни. Беше му трудно да мисли за неща, различни от желанието просто да се изгуби в утехата, която тя предлагаше.
_Нямаше нужда да бъде така._
Не. Той заключи сърцето си. Щеше да направи това, което трябва и когато бъде изхвърлен оттук, щеше да се прибере в Англия. Сам.
Това беше начинът. Не можеше да се бори със съдбата.
Глава 15
Кали наблюдаваше как Син се облича. Мускулите му се свиваха при всяко движение. Той бе невероятен и недосегаем като небето над тях. Как само искаше да може да измисли някакъв начин да скъси дистанцията помежду им.
— Изумително е как може да сложиш доспехите си без помощ. Мислех, че рицарите обикновено имат паж на разположение, за да им помага.
Син спря, след това продължи с обличането на ризницата си.
— Никога не съм имал паж.
— Наистина ли? — попита тя, изненадана от признанието му. Той винаги бе толкова спокоен и търпелив с Джейми, че тя не можеше да разбере, защо мразеше толкова много да е около деца. — Защо?
Той сви рамене.
Преди да успее да се спре, тя се приближи до него и го мушна в ребрата.
Мръщейки се, той потърка мястото, където го бе смушкала.
— Това пък за какво беше?
— Отново стана толкова сериозен. Помниш ли какво казах, че ще сторя, ако пак го направиш?
— Каза, че ще ме гъделичкаш, не че ще ме ръчкаш.
Тя се усмихна дяволито.
— В такъв случай… — Тя го нападна.
Син се запрепъва назад, докато тя го гъделичкаше дори през ризницата му. Той се разсмя, опита се да хване ръцете й, за да я спре, но тя се движеше дори по-бързо от него. Спората му се закачи за килима на земята и той падна, повличайки Кали със себе си.
Докато все още се смееше, той се претърколи и я притисна към пода под себе си.
— Ти си господарката на лудостта, нали?
— Да, и съм най-лудата от всички.
Очите му бяха нежни и мили, докато се взираше в нея с изпепеляващ поглед, който я остави слаба и без дъх. Навеждайки се, той потърка носа си в нейния, и сниши устни, за да я целуне.
Кали въздъхна заради страстта, която вкуси. Ох, усещаше го толкова добре върху себе си, макар че цялата му тежест, заедно с ризницата, я смазваха. Той захапваше и си играеше с устните й, докато езикът му се движеше срещу нейния.
Тя зарови ръце в копринената му коса и го придърпа по-близо, наслаждавайки се на усещането за него. На топлата му, мъжествена миризма. _Не ме оставяй…_
Тази безмълвна молба я изгаряше и й се искаше да може да го обвърже с нея. Искаше да знае думите или действията, които ще го накарат да желае да остане с нея толкова, колкото тя искаше да остане с него.
Само ако това бе възможно.
Син затвори очи и вдъхна сладкия й лавандулов аромат. Усети гърдите й притиснати в него, дори през ризницата си. Искаше да е в нея толкова силно, че се шокира.
Би дал всичко, за да я има. Всичко, за да избяга от това, което Хенри искаше той да направи.
Тя виждаше само най-доброто в него и мисълта за деня, в който мнението й за него щеше да се промени го плашеше.
Рано или късно крехката пъпка на любовта винаги се превръщаше в нещо друго. Ако един мъж бе късметлия, тя разцъфтяваше в дълготрайно приятелство, но в повечето случаи се превръщаше в омраза. За нея той бе нещо ново. Но ако остане и тя научи повече неща за него, ще види недостатъците му и ще започне да го презира.
Това бе риск, който той не искаше да поеме. Защото в сърцето си знаеше, че тя може да го унищожи. Държеше в очите си силата, с която можеше да му причини повече щети, от който и да е враг или армия.
Предпазливото му, разбито сърце бе в нейните ръце.
— Долу ще ни чакат — прошепна той, помръдвайки се, за да стане от нея.
— Казват, че чакането е добро за душата. Изгражда характер.