— Мисля, че каза, че никога не си танцувал.
— Не съм, но съм наблюдавал достатъчно как го правят другите, за да запомня. — Докато се завърташе зад него, тя се повдигна на пръсти и го целуна по бузата.
Изражението му я накара да се разсмее, докато тълпата ги окуражи.
— Ти си невероятна жена — каза той задъхано.
— Не точно, милорд, но се радвам, че мислите така.
Щом песента свърши, те се оттеглиха. Морна подаде на Кали, нейния сватбен сладкиш.
Кали се обърна към него.
— Трябва да ги изядем заедно. Ти изяде ли вече твоя?
Той посочи Саймън с пръст.
— Дадох го на Саймън, но съм сигурен, че вече го няма.
— Счита се, че носи добър късмет, ако ги изядем заедно.
Морна изцъка с език към Син.
— Това носи плодовитост. По едно дете за всяко маково семе, което изядете.
Той се усмихна дяволито на Кали, не вярвайки изобщо на суеверието. Въпреки това не искаше да обиди жената, която бе толкова мила към него.
— Е, в такъв случай, ще е най-добре да ида да си го поискам. — Той намигна на жена си.
Син премина през залата и чак тогава забеляза, че Саймън изглежда малко блед.
— Нещо не е наред ли?
На челото на Саймън изби пот.
— Не мога да дишам.
Син чу как Джейми извика, че една от хрътките е болна. Кучето докуца до центъра на залата и падна.
Сърцето на Син замря.
— Саймън даде ли нещо за ядене на хрътките?
— Сладкиша — каза той с дрезгав глас. — Не бе както трябва на вкус, затова го дадох на кучето.
— Отрова. — Син присви очи към Кали. — Донеси ми очистителното.
Той хвана ръката на Саймън, преметна я през рамото си, и се запъти към стълбите.
— Трябва да те занесем горе преди отровата да се разпространи из тялото ти.
Саймън се препъваше постоянно, затова накрая Син го вдигна и го понесе като бебе.
За изненада на Син, Саймън не започна да спори. Това бе най-показателно за сериозността на състоянието на приятеля му.
Докато стигнат до стаята му, Саймън трепереше и се бе изпотил целия.
Кали бързо се присъедини към тях. Тя даде на Син чаша с лекарството й и една кофа.
Син принуди Саймън да изпие ужасно миришещата отвара и изчака, докато приятелят му изпразни съдържанието на стомаха си в нея.
През цялото време Син се терзаеше вътрешно, че някой бе паднал толкова ниско, че да го убие. И че бедният Саймън е невинната жертва на този план.
Кали се погрижи за Саймън доколкото можеше. Той все още изглеждаше блед и слаб и тя се молеше да е изхвърлил отровата от организма си навреме, за да не останат трайни щети.
— Кой би направил това?
Син присви очи.
— Очевидно някой от бунтовниците.
— Но защо Саймън? — попита тя, без да може да разбере, защо някой ще иска да нарани един толкова мил мъж.
— Той изяде сладкиша вместо мен, Кали.
Сърцето й се сви. Не, не може да бъде. След днес тя бе решила, че кланът й започва да приема съпруга й. За бога, той бе спасил живота на Фрейзър. Защо някой би искал да нарани Син, след това, което бе направил по-рано?
— Кой?
Син не отговори.
— Стой тук и го наглеждай. Ще пратя известие до брат му.
Тя кимна, но той можеше да види съмнението, изписано в очите й. Болката. Господ да се смили над нея, но той можеше да види, че тя не може да проумее ужаса от това, което някой бе извършил.
За жалост, той можеше.
Ядосан и нуждаещ се от отмъщение, Син напусна стаята и тръгна надолу.
Щом стигна залата видя, че празненството бе приключило. Само няколко души бяха останали в залата. Братята му, Астър и Ангъс.
— Как е момъкът? — попита Астър.
— Все още не знаем.
По лицата на братята му бе изписан бесен гняв.
— Целели са ти да си потърпевшият, нали? — попита Локлан.
— Предполагам.
Юън изпука кокалчетата си.
— Тогава казвам, че е време да пукнем няколко глави. Какво ще кажете вие, братя? Готови ли сте за бой?
— Не, още — каза Син. — Първо има нещо, което трябва да направя. — Той погледна към Астър. — Виждал ли си Морна наоколо? Имам няколко въпроса към нея.
— Последно я видях да отива към кухнята.
— Благодаря. — Син тръгна след нея. Докато стигне до кухнята, тя вече бе готова да си тръгне.
Жената погледна нагоре и се сепна щом той мина през вратата.
В този момент Син знаеше истината. Нервният начин, по който се оглеждаше наоколо, мигновеното й безпокойство.
— Къде е той? — попита Син.
— Кой?
— Дърмът.
Лицето й стана още по-бледо. Ръцете й се разтрепериха.
— Защо питаш?
— Морна — каза той, поставяйки ръка върху нейната, за да я успокои, — това е сериозно. Достатъчно лошо бе, когато стреля по мен със стрела, но сега един невинен мъж може да умре, защото той иска да си играе на герой пред хората си.