— Не мога да ти позволя да го нараниш, нито пък да го изпратиш да живее при твоите англичани. Ще го получиш само през трупа ми.
Син проговори спокойно, опитвайки се да се разбере с по-възрастния мъж.
— Астър, това не е някаква игра, на която си играем. Хенри е готов да започне война с твоя клан. А Дърмът не изглежда готов да спре, докато това не се случи. Наистина ли искаш да видиш целия си клан унищожен, заради постъпките на един вироглав момък?
— Знам, че не той е водачът — настоя Астър със сляпа преданост. — Ще ида да поговоря с него и ще разбера кой го е накарал да постъпи така. Който и да е, ще се погрижа да бъде наказан.
— А ако съм прав?
Очите на стареца загубиха блясъка си.
— Грешиш, момко. Трябва да е така.
Кали стоеше с купа студена вода и парче плат, бършейки челото на Саймън. Струваше й се странно, че я бе грижа толкова много за този англичанин, но въпреки това бе така. Той и братята на Син се бяха превърнали в нейно семейство за много кратко време.
Но това, което я изненадваше най-силно, бе колко много бе започнал да означава съпругът й за нея. Колко я болеше при мисълта да я напусне. Беше почти достатъчно, за да я съсипе.
Вратата се отвори.
Вдигайки поглед, тя видя Син да се колебае на прага с една ръка на дръжката и с друга на дървената рамка. О, той бе най-добре изглеждащият мъж, който някога бе виждала. Дори когато скърбеше и се тревожеше.
— Как е той? — попита тихо, пристъпвайки в стаята и затваряйки вратата зад себе си.
— Спи. Мисля, че ще се оправи. А ти?
Син се приближи, с поглед прикован в приятеля си.
— Иска ми се да бях изял сладкиша вместо него.
Тя знаеше, че той наистина го мисли. Можеше да види искреността, изписана на лицето му и това я нараняваше дълбоко.
— Изпрати ли съобщение до Дрейвън?
Той кимна.
— Дърмът е избягал и Астър тръгна да го търси.
Сърцето на Кали се сви при тази новина.
— Трябваше да потвърдя подозренията ти, че Дърмът е един от бунтовниците.
— Милейди, никога не се извинявай, за това че си се опитала да предпазиш някого, когото обичаш. Не очаквам нищо друго от теб.
— Но мълчанието ми можеше да погуби теб или Саймън.
Син се протегна и докосна косата й. Все така нежно, прокара пръсти през копринените нишки. Копнежът, който изпита, му причини болка. Светлите й зелени очи бяха изпълнени със същите страх и несигурност, които го разкъсваха.
_Прегърни ме, Кали._
Премълчаната молба прониза душата му. През целия си живот бе изпитвал мъчителни копнежи — за храна, подслон, любов.
Но това, което чувстваше към нея превърна всяко едно в насмешка. Болезнено се запита дали някога тя щеше да го закриля така, както закриляше брат си.
Щеше ли да я е грижа, ако умреше? Беше му казала толкова много неща, но той не можеше да приеме, че думите й са истина.
В сърцето му се бе настанил страхът, че тя скоро ще го напусне. Че случилото се през последните няколко дни е просто сън и той ще се събуди сам в замъка си, с никой друг, освен слугите, които се страхуваха от самото му присъствие. Не можеше да си представи ден без нежните й закачки, без смеха й.
Не искаше дори да се опитва.
— Вие двамата ще се целунете ли най-накрая?
Кали се засмя и се обърна към Саймън.
— Какво?
Саймън отвори очи и прикова отегчения си поглед и в двамата.
— Не съм мъртъв и не бях заспал все още. Имам чувството, че дяволът ме е използвал за наковалня, но въпреки това съм съвсем сигурен, че ще оцелея. Разбира се, ако някой спре с опитите си да завърже вътрешностите ми на възел. Последното нещо, което искам, докато лежа, измъчван от болка, е да ви гледам как се гушкате там. Стомахът ми е достатъчно раздразнен. Син, кажи на жената, че я обичаш, за бога. Кали, направи същото и ме оставете да си лежа тук сам в сладка агония.
Син поглади челюстта си, когато раздразненият му поглед се насочи към приятеля му.
— Малки братко, в този момент ще се насладя сам да превърна вътрешностите ти във възел.
Саймън изглеждаше напълно невъзмутим, когато отговори:
— Направи го тогава, просто накарай болката да спре.
— Мога ли да ти донеса нещо? — попита го Кали.
— Не, просто ми обещай, че следващият път, когато видя сладкиш, ще ме зашлевиш, преди да отхапя от него. — Той извъртя очи, преди да продължи. — Сега, може ли да запазя малкото достойнство, което ми остана?
Син се усмихна и каза:
— Погледни го от добрата страна, Сай. Не изпразни стомаха си пред гостите.
— Щом казваш. Сега напусни.
Кали поведе Син към вратата, но се спря и се обърна към Саймън.
— Извикай ме, ако имаш нужда от нещо.
Рицарят се претърколи и я погледна гневно.