„Може да спи някъде — каза си Мирима. — Може би затова не отговаря.“
Доброволци извличаха мъртвите до двора пред двореца на херцога. Тя се притесни да не би и Боренсон да е между тях. Габорн й беше казал, че мъжът й е ранен. Можеше да е умрял. Или някой по погрешка го беше взел за умрял и в този момент той береше душа. Тръгна натам и най-сетне улови миризмата му.
Подкара към двора с нарастващ трепет. Там бяха положени хиляди мъртви. Цели семейства сновяха между тях със запалени факли.
Изгорялата трева се беше проснала като сива постеля. Мъртвите лежаха загърнати в одеяла на редици. Сега тя ясно подуши Боренсон.
Знаеше, че мъртвите близки не винаги изглеждат така, както очаква човек. Лицата на мъжете, загинали в битка, ставаха бледи, изцедени от кръв, докато тези на удушените ставаха синкавочерни. Очите на мъртвите се покриваха с лъскава сива пелена, така че човек не можеше да познае сини ли са били, или кафяви. Лицевите мускули на един покойник можеха или да се сгърчат ужасно, или да се отпуснат в пълно блаженство.
Много жени не можеха да познаят тялото на собствения си съпруг.
По същия начин, когато Мирима намери сър Боренсон, го позна не по външността, а само по миризмата.
Беше коленичил над един мъртвец под останките на чворест дъб с окапали листа. Лицето му бе пребледняло като каймак и толкова изкривено от болка, че нямаше да го познае. Калният дъжд бе оцапал косата му и го беше покрил с толкова мръсотия, че приличаше на окаяно, подивяло същество. Съсирена кръв от някаква рана в слабините бе оцапала крачолите му. Дясната му ръка стискаше дръжката на бойната брадва като тояга.
Сякаш беше стоял, коленичил така, от часове, сякаш никога повече нямаше да помръдне. Беше се превърнал в статуя, в паметник на страданието.
Само облеклото му го издаваше. Носеше същите дрехи, чак до жълтия копринен шал, с който бе избрал да излезе на бой — знака на нейната благосклонност.
Над него се беше навело червенокосо момиченце с фенер в ръка и плачеше с цяло гърло. Двамата не откъсваха очи от мъртвеца, който толкова приличаше на Боренсон, че можеше да се вземе за негов брат.
— Боренсон? — колебливо му извика Мирима. Всичките думи на утеха, които си беше представяла, че ще й дойдат толкова лесно, сега заседнаха в гърлото й. Не можеше да си представи рана, която да предизвика толкова чистата болка, четяща се на лицето му. Попита по-тихо: — Какво е станало?
Той не я погледна. Не й отговори. Не беше сигурна, че дори я е чул. Стискаше слабините си с лявата си ръка, сякаш току-що го бяха изритали там.
Тя подкара напред и под копитата на коня й изпращяха смачкани жълъди. Когато приближи, разбра, че само й се е сторило, че не помръдва. Целият трепереше.
Беше чувала разкази за хора, видели нещо толкова ужасно, че се затваряли дълбоко в себе си и повече не проговаряли. Боренсон беше воин. Бяха го принудили да избие две хиляди Посветители в замък Силвареста. Деянието дотолкова бе сломило духа му, че след това беше напуснал службата при своя крал.
Пред нея стоеше на колене мъж с наранено и тяло, и дух. Трепереше и умът му беше празен. Толкова бе потънал в болката си, че дори не можеше да заплаче.
— Мирима — промълви той сковано и много сухо, без да откъсва очи от мъртвия. — Запознай се с баща ми.
Общение
Който тръгне по пътя на чародея, е длъжен да остави пътищата на простосмъртните.
По пътя на север от Карис Габорн все още надушваше мириса на война. Проклятията на злата магесница на халите се бяха просмукали в него като пушек от лагерен огън, лепнеха като потта в дебелата подплата под плетената ризница.
Пътят беше притихнал, призрачен. Нощта сякаш не се спускаше толкова отгоре, колкото се вдигаше като изпарения от дупките, осеяли полята. Не чуруликаха птици в здрача. Конските копита глухо тупкаха в разкаляната земя. Макар в свитата му да яздеха седем души, едва се чуваше скърцането на сбруи.
Стигнаха до някакво село. Доскоро Габорн знаеше името и на най-забутаното селце в кралството си, но паметта му беше угаснала със загубата на неговите Посветители в Синята кула.
Все едно. Селото беше пусто, само едно жълто псе се мотаеше по улиците, влачейки опашка. Никого нямаше да обиди с това, че е забравил името му.