— Съжалявам! — прошепна Габорн. Но още докато го прошепваше, се зачуди; „А кой е достоен да живее? Дори да се върнат силите ми, кой съм аз, та да го реша?“
— Много по-сериозно от първото оскърбление беше второто. Даде ти се възможност да предупреждаваш своите подопечни за опасността. Но ти се опита да я поквариш, да превърнеш силите на съхранение в оръжие.
— Радж Атън нападаше хората ми — възрази Габорн.
— Изобщо не трябваше да Избираш него — каза Бинесман, — колкото и неизбежно да ти се струваше. Предупредих те да не го правиш. Но след като го Избра, не биваше да се опитваш да насочваш силите на съхранение срещу него. Това твое деяние е самият корен и същината на покварата.
— Никаква надежда ли няма? — попита Габорн. — Това ли искаш да ми кажеш?
Бинесман се обърна — звездната светлина се отрази в очите му — и заби тоягата си в земята. Беше се задъхал след изкачването.
— Разбира се, че има надежда — каза той твърдо. — Надежда има винаги. Ако на човек му липсва надежда, значи му липсва мъдрост.
— Но аз направих големи грешки — каза Габорн. — Изобщо не трябваше да разчитам на силата си. Сега го разбирам.
— Хм… — отвърна Бинесман и го погледна одобрително. — Разбираш го, но дали си го проумял? Искрено ли вярваш, че Земята ще те защити, или мислиш като Владетел на руни? Разчиташ ли на своите дарове?
Габорн отвърна замислено:
— Не взех даровете за себе си, а за да служа по-добре на своите хора. Не мога тепърва да се откажа от избора си. Даровете ми все пак могат да послужат на човечеството.
Бинесман пак изхъмка, после ги отведе на една малка поляна и изгледа Габорн изпод рунтавите си вежди. Очите му приличаха на студени черни камъчета.
Камъни бяха осеяли земята, но почвата миришеше богато, щедро. Беше място, където Габорн щеше да очаква да чуе песен на щурци или ситнещи из шумата мишки, или крясъците на бухали. Но само студеният вятър въздишаше над хълмовете.
— Това ще свърши работа — изръмжа Бинесман, смъкна се на колене и се изплю на земята. — С това възлияние от своето тяло, давам ти да пиеш, о, Господарко — каза Земният пазител. — Търсим твоята помощ в часа на своята нужда. — Кимна към Габорн и останалите. Всеки се изплю поред.
Бинесман вдигна тоягата си, завъртя над главата си и запя:
Докосна земята с тоягата си и тихо промълви:
— Отвори се.
Чу се раздиращ звук и корените на сухата трева се раздвоиха. Появи се цепнатина, от която изригнаха купчини черна пръст.
Габорн се взря в плиткия ров. Тлъстата земя бе пълна с малки бели камъчета.
Той пусна ръката на Йоме и започна да се съблича. Очите му пробягаха към зелената жена, за да види реакцията й, но за вайлда, воин, сътворен от Бинесман от камък и дърво, като че ли не съществуваше понятие за свян и той остана безразличен към анатомията му.
Габорн се огледа, изпълнен с очакване. В градината на Бинесман Земята бе приела телесна форма, дошла бе лично да поговори с него.
Но тук хълмовете си оставаха голи и той не видя никакви тъмни фигури, които да се промъкват към него по склоновете.
След като свали дрехите си, Габорн пристъпи и влезе в рова. Настръхна при допира със студената земя, но скръсти ръце над гърдите си, вдиша дълбоко и затвори очи. Прошепна:
— Покрий ме.
Полежа няколко мига в очакване, но нищо не се случи. Земята не изпълни дори тази малка негова молба.
— Покрий го — тихо я прикани Бинесман.
Йоме не беше сигурна защо Габорн я помоли да дойде. Тя не притежаваше сили, не можеше да помогне в призоваването на Земния дух. Можеше да му предложи само едно: утеха.
Утеха, от която се нуждаеше ужасно. Не знаеше как да му помогне да срещне бъдещето си. Все още имаха страшно много врагове: Радж Атън можеше да продължи да му създава главоболия от запад, дъщерята на Лоуикър и крал Андърс — от север. При Инкара се беше натъкнала на нарочен убиец, а от земята под нозете й все още извираха хали.
„Ако всички трябва да умрем — реши тя, — то нека поне приемем смъртта си с достойнство.“ Това поне можеше да даде на Габорн.