Выбрать главу

— Дайте й каквото й трябва — каза той на съгледвача. Сладкият триъгълник на халата се показваше достатъчно, за да може войникът да извади част от мозъка на чудовището.

Потупа Бинесман по рамото и му прошепна:

— Остани с нея. Утеши я, колкото можеш. Аз имам нужда от отдих.

После отиде при коня си и препусна с него една миля покрай скалата. Неговият Дни го последва. Стигнаха до падналата статуя на Мангън.

При падането си каменният воин се бе натрошил на десетина къса. Габорн слезе от коня, почисти профила на откъртената глава на Мангън, седна на земята и почтително положи длан върху камъка.

За Мангън се знаеше малко — няколко негови знаменити фрази, тази статуя. Преди повече от хиляда години той бе построил тук крепост. Беше спрял воините на Мътая да не залеят цяла западна Мистария. Беше построил този замък и бе устоял срещу вражеските войски в десетина яростни битки. Беше загинал млад, при някакво дребно стълкновение, а петдесет години по-късно неговият син бе поръчал на ваятели да издялат в негова чест лицето на канарата. Сега похабеният от вятър и дъжд камък се разпадаше под ръката на Габорн. Лишеите го бяха прояли.

Той вдигна очи към небето и видя една звезда да се спуска през хоризонта. Беше видял поне стотина през последните три часа.

Остана да седи замислен. Разбираше съвсем ясно, че нещата се променят. Усещаше нарастващата заплаха за ранените от Карис, които сега плаваха по течението на река Донестгрий с част от неговите воини.

Все по-добре различаваше такива неща. Понякога можеше да долови опасността много преди да е настъпила. В други случаи тя като че ли лумваше внезапно. Беше все едно да гледаш в котле с вряща вода и да се опитваш да решиш кое от оформящите се на дъното мехурчета ще се издигне първо. Този вид наука изглеждаше неточен и Габорн подозираше, че е свързан с някаква посредничеща сила, с изборите, които прави той, както и с решенията, които взимат враговете му.

Изведнъж долови голям риск, застрашаващ Боренсон и Мирима. Отчаяно се опита да ги предупреди да се скрият, но не можа да ги достигне. Зачуди се колко ли дълго може да продължи това. Щеше ли Земята да го накаже завинаги? Щеше ли наистина да позволи неговите Избрани да загинат? Или можеше да си позволи да се надява, че силите му ще се възвърнат в часа на най-голяма нужда?

Не можеше да понесе мисълта, че неговите Избрани може да бъдат откъснати от него. Това не беше просто загуба на други хора. По някакъв начин, когато умреше някой от неговите Избрани, частица от самия него също се губеше.

„Не е въпросът само за мен — осъзна той. — Ако умре един мъж, то вероятно една жена губи съпруг и едно дете губи баща. Цяло село може да почувства удара. Може човекът да е бил хлебар или някой, който може да облекчи чуждата болка с една шега — да ги накара да се чувстват по-ведро. Загубата на уменията на един човек отслабва цялата негова общност и по някакъв начин страда целият му народ, целият негов свят. Ние всички сме една тъкан — човечество. Откъсването само на една нишка от нея ни разхлабва.“

А колко много нишки бяха откъснати.

Жегваше го остра болка всеки път, когато се сетеше за смъртта на баща си, на родителите на Йоме, на стотиците хиляди, които вече бяха загинали, и на милионите, които стояха на прага на смъртта. Той въздъхна.

— Радж Атън е близо до Картиш — тихо промълви Габорн на своя Дни. — Той чезне. Днес уби още дузина от моите Избрани.

— Твърде много време отделихте за добруването на своя враг — изтъкна неговият Дни.

Габорн се обърна и погледна мършавия схолар. Мъжът седеше на студения камък, свил крака под брадичката си, придърпал качулката на халата си ниско над лицето.

— Ако можех да имам избор, не бих имал нито един човек за мой враг. Знаеш ли пред какво се изправя Радж Атън в Картиш?

— Времето ще разкрие всичко — отвърна Дни.

— Усещам, че се надига голяма опасност. Подозирам, че Картиш вече е унищожен.

— Нито мога да отрека, нито да потвърдя такива подозрения — каза Дни.

След целия си живот, изживян с Дни, Габорн не очакваше нищо повече. Беше опитал всичко, за да получи помощ от този човек, но без никакъв резултат.

Габорн беше запомнил рисунката, оставена от емира на Тулистан. Тя разкриваше тайните учения на Дните в Стаята на сънищата, в Къщата на Разбирането. Сега, докато гледаше замислено учения пред себе си, образът просветна в ума му.