Но се боеше, че други няма да могат.
Тя мълчаливо помоли Земята:
„Отговори ни, моля те.“
Върху Габорн се изсипа пръст. Студена и суха, тя проникна навсякъде — под ноктите му, натежа между пръстите на краката му, притисна гърдите му, покри устните и клепачите му.
За няколко дълги секунди той затаи дъх. И през това време отпрати мислите си, копнежа си:
— Прости ми. Прости ми. Не ще злоупотребя повече със силата, която ще ми заемеш.
Пресегна се надалече с ума си и се вслуша за отговор. Най-често Земята говореше с гласовете на мишки или със зова на дивия лебед, или с пукота на прекършена клонка в гората. Но в редки случаи заговаряше и на човешка реч.
— Прости ми — шепнеше Габорн. — Ще се покоря на волята ти. Позволи ми да спася семената човешки. Нищо повече не те моля. Позволи ми отново да бъда твой слуга.
Отговор не чу.
И си представи бъдещето така, както щеше да се разгърне пред него в случай, че не върне силите си. Представи си човешкото множество — как бяга от пълчищата на чудовищата, как се трупа в гористите хълмове или се крие в дълбоките пещери, и се бори колкото може, за да оцелее.
Представи си самия себе си, как използва единствената му останала сила, способността да усеща заплахата и да спасява поне онези, които могат да чуят гласа му.
Но рано или късно провалът щеше да настъпи. Може би щеше да свърши съвсем сам, като последния човек на Земята, чийто единствен и последен дар се е превърнал в проклятие.
Задържа дъха си, докато дробовете му не пламнаха и мускулите не го заболяха.
Предната нощ, докато лежеше в гроба, Земята го бе освободила от необходимостта да диша, позволила му бе да отпусне всеки мускул и да потъне в съвършено блаженство.
Тази нощ… спомни си първите думи на Земния дух: „Някога имаше тот по земята. Някога имаше мътни… В края на това тъмно време човечеството също може да се превърне само в спомен.“
Земята леко потрепера. Йоме знаеше, че Габорн е предизвикал земен трус при Карис, и помисли, че това е остатъчен трус.
Но земята продължи да се тресе. Листата на дърветата засъскаха, няколко камъка се затъркаляха по склона. Почвата под краката на Йоме заръмжа, а после земята изхвърли Габорн и той се просна по очи върху сухата трева.
Във въздуха се вдигна прах. На повърхността се показаха парчета от нещо като сив камък, докато тя не осъзна изведнъж, че не е камък, а са кости — счупената челюст на крава, скелет на кон, раменната кост от мечка стръвница. Всички те изригнаха на повърхността заедно с Габорн.
Габорн се надигна, вдиша дълбоко и отчаяно започна да сваля пръстта от лицето си. Седна, както беше гол, и изплю пръстта от устата си.
Боботенето секна и една канара бавно се затъркаля по склона към малката група хора.
Бинесман посочи с тоягата си към надигналите се от пръстта парчета кости. Намръщи се, клекна и ги загледа.
— Получи си отговора.
— Но какво означава това? — попита Габорн.
Бинесман се почеса по брадичката.
— Земята говори на теб. За теб какво означава?
— Не съм сигурен — отвърна Габорн.
— А ти помисли — каза Бинесман. — Отговорът ще ти дойде. Довери се на усета си. Довери се на Земята.
И поведе вайлда си надолу по склона.
Габорн запълзя наоколо и започна да вдига парчетата кости и да ги оглежда, сякаш се надяваше да прочете някакво изписано на тях послание. Йоме взе наметалото му и го загърна с него.
— Кости в земята… — мърмореше Габорн. — Мястото на костите под земята. Търси „Мястото на костите“.
Не й беше нужен чародеят, за да й го преведе. Габорн, разбира се, трябваше да го разбере: Земята го е отхвърлила, отхвърлила е молбата му. Йоме прошепна:
— Земята ще се покрие с кости.
Габорн се спря, притиснал един кучешки череп до гърдите си.
— Не! Изобщо не е това!
Йоме го прегърна, понечи да го притисне до себе си и да го утеши.
Габорн бе дал всичко, на което бе способен, за да бъде Земен крал. Не беше хладнокръвен. Не беше корав. Не беше воин. Ако се бе оказал едно от тези неща, тя никога нямаше да го обикне.
Но грешките му най-вероятно щяха да донесат гибел за всички тях.
„Достатъчно ли съм силна, за да го подкрепя въпреки това?“ — зачуди се тя.
— Какво ще правим сега, обич моя? — попита Йоме.