Натрапчиво подозрение обзе Габорн. Във всички хроники за живота на кралете никога не се упоменаваше нищо за Дните. Авторите им не посочваха имената си, оставаха напълно анонимни. От време на време ги преназначаваха. Неговият Дни бе дошъл при него, когато беше още малко момче. Беше изглеждал точно като сега — мършав като скелет, около петдесетгодишен. Оттогава косата му не бе побеляла повече, по кожата му не се бяха появили старчески петна от… колко, петнадесет години?
Все пак Габорн не можеше да повярва на това свое хрумване. Ако Дните наистина живееха дълго, все някой трябваше да го е забелязал досега — освен ако, също като други чародеи, Дните не притежаваха различни степени на сила.
Може би те всъщност бяха Господарите на Времето. Ако един от тях седеше сега пред Габорн, щеше ли някога да го разбере?
— На колко години си? — попита Габорн своя Дни.
Дни извърна рязко глава.
— На колко ти изглеждам?
— На петдесет.
Дни кимна.
— Горе-долу на толкова.
Отговорът беше неточен, очевидно измъкване.
— Чий живот си хроникирал преди да почнеш да пишеш моята история?
— На Пикобо Званеш, един принц в Инкара — отвърна Дни.
Габорн никога не беше чувал това име, нито нещо подобно на него. Нито пък знаеше, че неговият Дни може да говори инкарски.
— Той първият ли е, когото си хроникирал?
— Да. — Изрече го бавно. Ново измъкване?
— Колко се надяваш да живееш?
— Според това, което казваш, всичко над седмица ще е голяма благодат.
Тук се криеше някаква загадка. Нещо все още липсваше. За миг му се беше сторило, че е стигнал на ръба на голямо разкритие. Сега изобщо не беше сигурен, че се е доближил до истината.
Неговият Дни явно нямаше да му даде никакъв ключ към загадката. Габорн не можеше да си позволи да размисля повече. Твърде силно усещаше как изтича всяка ценна секунда. Бъдещето се беше втурнало срещу него. Трябваше да си почине. Идваше време, когато нямаше да може да си позволи подобен лукс.
На всеки две минути по една падаща звезда се изсипваше в дъга от небето като стрела, изстреляна от лъка на небесата. Скоро след средата на лятото, в продължение на три дни след Празника на невястата, беше нормално небето да предлага такива гледки, но не и сега.
— Когато напишеш книгата на моя живот — попита Габорн, — ще кажеш ли на света, че ме е боляло да използвам своите приятели? Ще напишеш ли, че не съм искал зло за нито един човек, дори за своите врагове?
Дни отговори:
— Казано е: „Делата разкриват вътрешния човек дори когато се загръща с хубави думи“.
— Все пак понякога делата разкриват само половината истина — каза Габорн. — Не ми харесва да използвам това дете, Ейвран. Би трябвало да й се позволи да порасте и да стане красива жена, да има свои синове и дъщери, и мъж, който да я обича истински. Твоята книга ще каже само, че съм я използвал зле. Срам ме е, че се налага изобщо да я използвам.
— Твоите чувства ще бъдат добавени под линия — каза Дни.
— Благодаря — отвърна искрено Габорн.
Отдалече се чу вик — някой зовеше Габорн. Той погледна на юг. Един рицар яздеше право към него с горяща главня в ръка. Той позна съгледвача, който беше с Ейвран и Бинесман.
— Да? — извика му Габорн.
— Милорд — заговори приближилият се рицар, — търсих ви. Помислих, че трябва да го научите: Ейвран яде от халата. Много е зле.
Габорн изстина.
— Колко зле?
— Изплака няколко пъти и започна да се поти. После падна на земята и почна да се гърчи. Прехапа си лошо езика и й потече кръв. Дави се с нея.
— Сили небесни! — изруга Габорн. — Какво направи?
— Пъхнах нож между зъбите й и й отворих устата, но трябваше да я обърнем по корем, за да не се задави в собствената си кръв. Не можем да налеем вода в гърлото й.
Габорн скочи от скалата и затича към коня си.
— Бинесман и неговият вайлд правят всичко, за да я опазят жива — каза съгледвачът.
Габорн се метна на коня си и препусна. Стигна до една малка група мъже, струпали се в кръг.
Двама лордове държаха Ейвран притисната в земята, за да не може да се нарани в гърчовете си. Очите й се бяха подбелили, клепките й потръпваха. Дъхът й излизаше на хрипове.
Бинесман стоеше над нея и бавно люлееше тоягата си — довършваше някакво сложно заклинание.
Вонята подсказа на Габорн, че е повърнала, а мокрите локви в пепелта показваха остатъците от храната й.