Той извърна глава отвратен. След малко Бинесман дойде при него и сложи ръка на рамото му.
— Халата, от която яде, трябва да е била близо до смъртта. Много страда. Тъкмо беше довършила яденето и изплака: „Умирам. Умирам.“
Габорн не посмя да каже нищо.
— Изхвърли повечето храна — добави Бинесман. — Мисля, че само това спаси живота й.
Габорн поклати глава примирен. Не знаеше какво да прави.
— И може би с това загубихме своя — каза той.
Сърдечни неща
Не знам от кое да се боя най-много — от отровата на усойница, от докосването на призрак или от гнева на жена си.
Боренсон зяпна дясната ръка на Мирима под звездната светлина. Кокалчетата и средните три пръста бяха ледени и почти толкова бели, колкото скрежа, попарил земята на петдесет крачки околовръст.
Той опипа плътта й и се увери, че е толкова жестоко студена, че чак пари. Зъбите й тракаха и тя цялата се тресеше от студ. Призракът тот беше хвърлил някакво заклинание върху нея.
— Проклятие! — изруга той. Пръстите й все едно си бяха отишли. Със сигурност щеше да ги загуби — може би и цялата ръка.
Сърцето му биеше неистово. Смъртният вик на призрака продължаваше да отеква в ума му. Мислите му препускаха бясно. Жена му бе премахнала призрак. Това беше невъзможно. Само някой могъщ магьосник можеше да го постигне. А по всичко изглеждаше и че ще загуби ръката си.
„Тя го направи заради мен — помисли Боренсон. — Застана над мен и се срази с чудовището, точно както се сражаваше с халите при Скалата на Мангън.“
Не можеше да мисли ясно. Хвана ръката й и опита да я стопли с дъха си.
— Да я увием и да се опитаме да я стоплим — предложи след малко и смъкна наметалото си. Уви го внимателно около пострадалата ръка.
— В нея не е останала никаква топлина — промълви Мирима. — Студът се разпространява.
Въздухът беше смайващо хапещ. По брадата му полепна лед. Въздухът… въздухът изглеждаше чуплив като ледената кора под краката му.
Да запали огън? Но кремъкът и огнивото му бяха в дисагите, а конете бяха избягали.
— Можеш ли да вървиш? — попита Боренсон. — Фенрейвън едва ли е далече.
— Мога — отвърна Мирима. Зъбите й не спираха да тракат. — Но ти ще можеш ли да издържиш? — Сега тя беше Владетел на руни, с повече дарове на мускул и метаболизъм от него, и с дарове на жизненост в добавка. Можеше да тича по-надалече и по-бързо от него.
— Не — каза й той. — Но във Фенрейвън все трябва да има знахар или поне някоя лечителка. Може би ти трябва да тръгнеш напред.
Мирима се изправи. Трепереше. Въпреки всичките й дарове усилието сякаш я изцеди. Тя вдигна лъка си, подпря се на него като на тояга и закуцука напред. Боренсон си спомни как само преди няколко часа Хосуел беше използвал по същия начин този лък, за да напусне бойното поле. Не беше оцелял.
Затича до нея.
— Трябва да намерим конете — промълви Мирима, зъбите й тракаха. — Имам в дисагите малко от целебния мехлем на Бинесман.
Щом излязоха от попареното от мраза парче земя, изпитаха някакво облекчение. Топъл нощен въздух сякаш се втурна около Боренсон, поосвежи го и го изпълни с надежда. Той осъзна, че само преди няколко мига се бе чувствал… лишен от нещо жизненоважно. Надяваше се, че и Мирима го изпитва.
Отгоре, през перестите облаци струеше звездна светлина, искряща прах в небесата. Изкачиха едно малко възвишение и Боренсон погледна нетърпеливо напред по пътя. Над разкаляната пътека се вдигаха парцали нощна мъгла. Черни дървеса вдигаха към небето голите си безжизнени клони.
Не можа да види весело примигващи светлинки на много мили напред, нито някаква следа от конете.
Но пък човек лесно можеше да се натъкне тук на друг призрак.
„Пред нас има ездач — напомни си той. — Най-вероятно убиец от Мъятин.“
Боренсон разполагаше с малко дарове. Бойният му чук бе останал в калъфа на гърба на коня. Единственото му оръжие беше дългият нож, привързан на крака му.
Мирима се огледа и изстена отчаяно.
— Колко голям е този Фенрейвън? — попита тя задъхана.
— Не е голям. — Никога не беше стъпвал там, но го знаеше по описание.
— Значи може би… може би просто не виждаме светлините му. Може да е наблизо.