Боренсон знаеше, че Фенрейвън е разположен на едно островче малко отвъд блатата. Течащата около него вода беше истинско свърталище на духове, но жителите на Фенрейвън държаха запалени фенери на праговете си, за да се пазят от тях.
Ако бяха наблизо, щяха да видят тези светлини, или пушека, вдигащ се от селището. Но нямаше нищо такова.
— Може би — излъга той, мъчейки се да предложи някаква утеха.
Мирима кимна и продължи с куцукане напред.
Близо половин час той подтичваше до нея, за да не изостава. Смъкна бронята си и я хвърли на земята, хвърли и шлема.
Дъхът на Мирима излизаше на бързи и плитки хлипове. Тя държеше пострадалата си ръка плътно до гърдите, увита с наметалото му. Личеше, че много я боли.
Тичаха през обгърнатите в нощна мъгла лесове и Боренсон се вслушваше за някакъв звук, предвещаващ опасност, или пък за конете. От клоните капеше вода. Вятърът полъхваше леко и нападалите листа шумоляха. Боренсон си спомни стихията на Сияйния на мрака, връхлетяла над лагера на Габорн, и вихрушката, която необяснимо ги беше подминала този следобед.
„Дали това не е някакъв вид отмъщение?“ — зачуди се той. Мирима в края на краищата беше нанесла голяма щета на съществото. Съжали, че не бе успяла да го доубие.
След първия половин час Мирима забави ход и почна да спира често. Боренсон вече можеше да върви бързо колкото нея.
Беше отчаян. Смяташе, че вече са изминали около три мили. Целият беше изтръпнал. Наблюдаваше я. С всеки миг тя изглеждаше все по-изцедена. Почти на всяка стъпка той се боеше, че може да рухне.
Изкачиха се на ново било и погледнаха надолу по пътя. Падаха звезди, решили като че ли да опразнят небесата.
Хълмовете ставаха по-високи. В гънките между тях мъглата лежеше гъста. Най-сетне двурогата луна се изкатери на хоризонта и ги огря с мъртвешката си светлина. Далече на юг Боренсон успя да различи побелелите зъбери на Алкаир. Никакъв признак нито от коне, нито от село.
Погледна Мирима и това, което видя, го смрази. Лицето й беше станало мъртвешки бледо и тя дишаше хрипливо. С всеки дъх от устата й се сипеше мъгла и увисваше около лицето й като облак.
Но не беше толкова студено. Неговият дъх не замръзваше така.
„Лъчезарните дано я опазят!“ — помоли се той наум и попита.
— Как си?
Тя поклати немощно глава. „Зле.“
— Дай да я видим пак тази ръка.
Мирима поклати глава за „не“, дръпна се, но той я хвана предпазливо. Цялата й дясна ръка до рамото не се движеше. Сякаш беше замръзнала на лакътя. Той започна полека да отвива наметалото си от ръката й. Гънките на плата бяха замръзнали и се бяха залепили за плътта й.
Свали го и видя, че още кокалчета и пръсти са побелели. Ледът беше плъзнал по цялата ръка и вече се разпростираше по рамото. Сякаш самата смърт пълзеше в плътта й. Той се взря в нея, стъписан от ужас.
Мирима кимна, сякаш гледката само потвърди видимо онова, което чувстваше.
— Ще ме убие — промълви тя.
Боренсон се огледа отчаяно. Нямаше как да се надвият сили от друг свят. Не беше чародей, не разполагаше с никакви оръжия.
— Може би… ако я отрежем… — Самата мисъл за това го ужаси. Никога не беше правил ампутация. Нямаше превръзки, нямаше нищо, което да може да облекчи болката. А както изглеждаше, ръката трябваше да се отреже до рамото. Нямаше да може да спре кървенето.
Мирима поклати глава.
— Не… не мисля, че ще свърши работа.
— Виж — каза той, — я се облегни малко на мен.
Още носеше подплънката за под бронята си — мазна от потта му. Развърза я отпред, заедно с ризата под нея, после взе ръката й и я пъхна до кожата си. Допирът беше като лед и за миг той се зачуди дали проклятието на призрака няма да зарази и него.
Вече му беше все едно.
Рано сутринта беше попитал Габорн какво още се иска от него да даде. Вече бе изгубил мъжеството си, както и доблестта си. Сега разбираше, че скоро ще загуби нещо много повече, нещо толкова ценно, че никога не бе и помислял дори колко е скъпо… живота си.
Мирима се облегна тежко на него. Дишаше уплашено.
Не трябваше да стане така. Когато бе тръгнал от замък Силвареста преди четири дни, си беше въобразявал, че напуска Мирима завинаги.
Защото нали той тръгваше за Инкара. И очакваше да не се върне никога.
Беше се пазил от тази мисъл. Беше отказал да й се отдаде с надеждата, че така ще може и да я опази. Но сега мигновено го разбра. Мирима беше права.