А Дайлан Чука, героят от легендите, който все още уж бил някъде в Инкара? Дара всечовешки? Дали изобщо съществуваше?
Продължи да върви. Очите му се затваряха. Залитна в коритото на някакъв поток, подхлъзна се на кръглите мокри камъни. Един от тях го удари в коляното и го събуди. Беше мъгливо. От потока се вдигаше мъгла и изпълваше дерето. Той се надигна и загази във водата — стигаше до средата на бедрата му — под тъмните дървета.
„Трябва вече да съм близо до Фенрейвън“ — помисли Боренсон.
Чу цвилене на кон. Скочи, разбра, че го е подминал в тъмното, или заради мъглата, или в съня си.
Собственият му боен кон, този, който беше дал на Мирима да го язди, стоеше край потока с оплетени в един клон юзди. Той отиде до него, задържа в прегръдката си Мирима и порови в дисагите.
И намери балсама на чародея.
Измъкна го и успя да отвори капачето с една ръка. Вгледа се в Мирима. Беше тъмно и мъгливо. Едва виждаше заради парещата пот, щипеща очите му. Не можеше да разбере дали още диша. Не можеше да долови дали гърдите й се повдигат.
Погледна към небето и видя две звезди да се носят през висините. Хоризонтът сякаш беше изсветлял. Скоро щеше да дойде утрото. Зачуди се дали ще доживее да го види.
Седна на земята, без да пуска Мирима, и разтри балсама по ръката й.
За себе си остави съвсем мъничко.
После легна с нея до потока. Опита се да чуе плясъка на водата, ромоляща между камъните. Загледа се в странното криволичене на мъглата през клисурата. Подуши миризмата на влажната пръст. Щурец засвири някъде в бодливите храсти и добави тъжната си серенада към музиката на водата. Не усещаше дясната си ръка. Притисна се до Мирима с надеждата да я стопли.
Мислите му бяха объркани и смътни. Беше уморен до смърт, а не можеше да заспи.
Дълго остана така. Звездите започнаха да избледняват. Дори му да дишаше, той не можеше нито да го види, нито да го усети. Погали брадичката й. Беше студена.
„Мъртва е“ — примири се най-накрая Боренсон, замаян.
Балсамът беше стоплил ръката му, беше й върнал малко живот. Дръпна я да я измъкне от ледената длан на Мирима.
Нямаше смисъл да се преструва повече или да се надява, че би могла да оживее. На острова Туин, където бе роден, мъртвите се предаваха не на земята, а на морето.
Затова той целуна Мирима за сбогом и я помоли за прошка, че не я е обичал достатъчно. После я отнесе при потока и нагази. Водата изглеждаше по-топла от нощния въздух. Все още помнеше лятото.
Някъде в далечината закукурига петел. Умът му беше размит от умората. Предаде жена си на водата и на мъглата над нея, пусна я да се понесе по течението. Част от него не можеше да повярва, че си е отишла. Така е със смъртта. Взря се в мъглата отпред, вслуша се в музиката на потока.
— Нека намери покой в прегръдката ти — прошепна на потока, — докато я носиш към морето.
Имаше чувството, че някак я е предал. Но беше изтощен и объркан и не можеше да проумее защо. Обърна се и се помъкна към коня си. Във Фенрейвън щеше да има хан, но се съмняваше, че ще намери там утеха.
Там, откъдето няма връщане
Животът е пътуване и с всяка своя стъпка стигаме до точка, от която няма връщане.
Утрото завари Ейвран свита като бебе до Пролет в дъното на един фургон, който трополеше по някакъв път на юг от Карис. Езикът й беше престанал да кърви от ухапаното, но тънкото й наметало бе подгизнало от пот. На дъската над нея беше кацнала богомолка, придобила сиво-кафявия цвят на фургона. Стоеше съвсем неподвижно.
Ейвран трепереше от болка, напълно изцедена. Но гърчовете й общо взето бяха спрели преди час. Знаеше, че ще живее.
Най-лошото беше, че знаеше, че не е успяла. И този път бе яла не от подходящата хала. Майсторът на пътя продължаваше да е някъде в халската орда, чакаше Габорн да го хване. Чакаше Ейвран.
Тя отчаяно поклати глава. Халите страдаха много повече, отколкото можеха да понесат хората. Вече го знаеше. Способността им да търпят болка далече надвишаваше тази на човек. Ейвран се боеше, че ако се опита отново да яде, ще умре. Но след като трябваше да намери Майстора на пътя, не можеше да откаже.
Малко знаеше за оръженосеца, от който беше яла.
Хитрия ядач се казваше. Малкото спомени от него я терзаеха.
Хитрия ядач често беше изравял тунели под вражеските бърлоги и беше замислял и водил унищожителните войни на своята кралица. Виденията, които спохождаха Ейвран, бяха отвратителни — щурмове през вражески тунели, разкъсване на сладкото месо на вражески трупове и поглъщането им със зверски апетит. В спомена й никой не беше пощаден. Дори яйцата на вражеските кралици ставаха храна за ордата на Хитрия ядач. Никой човешки владетел не бе толкова хищен като чудовището, от което беше яла.