Пулсът му се ускори.
За няколко мига огънят се усили все по-убийствен. Пламъците танцуваха на стотици стъпки във въздуха, носеха се на знойни облаци.
— В земята, в центъра на тази крепост, е всечена велика руна — извика Радж Атън на своите благородници. — Ще даря сандък пълен с рубини на онзи, който пръв забие в нея бойния си чук. — И наду отново рога, подготвяйки мъжете за атака.
Лордовете му нададоха бойни викове.
Над крепостта на чудовищата двамата войници в балона започнаха да хвърлят чували с летливи прахове. Праховете падаха на мръсни пелени — завеси от червено, сиво и жълто. Горещината беше толкова силна, че самите те отстъпиха. Единият залитна назад, без да може да хвърли чувала. За миг едно от копринените крила на граака започна да тлее, но огнетъкачът Чеспот бързо привлече топлината към себе си и продължи да хвърля праховете.
Изведнъж от запад полетя кълбо от свирепа бяла светлина и подпали злокобните прахове.
Получилото се огнено кълбо избухна с грохот, който отекна на цели мили. Земята потрепера и три от черните кули на халската крепост се сринаха.
Хиляди хали заизвираха от подземните си убежища с оръжия в ръце.
Междувременно злата чародейка хвърли своето контразаклинание. Последва гръмовен тътен и от всички амбразури забълваха злокобни пушеци. Пламъците близо до крепостта запращяха и замряха.
— Атака! — изкрещя Радж Атън и силата на неговия Глас изпълни хълмовете.
Балистите на юг от пламъците изхвърлиха залпове скали и железни прътове към връхлитащата орда. Армията му обикновени бойци не се поколеба. Бойците се развърнаха в две крила и се понесоха напред да срещнат чудовищата.
Радж Атън престана да се интересува от битката в низините. Пришпори имперския си жребец право към крепостта и извади бойния си чук. Около него и пред него останалите лордове се понесоха в бесен галоп.
Обграден от горящите руни, той изведнъж изпита пълен покой. Тук, в средоточието на битката, имаше някакво присъствие, каквото досега не беше усещал. То не притежаваше нито тяло, нито форма — само огромен апетит. Чувстваше го като някакъв облак, понесъл се над бойното поле, като орел, чакащ часа на своя пир.
Не говореше, но той бе сигурен, че го усеща.
Радж Атън се вряза във вихрещите се ръждиви мъгли и затаи дъх, докато бойният му кон ги прекоси. Очите и ноздрите му пламнаха само от допира на въздуха.
Конят му стигна до ямите и Радж Атън скочи долу. Небето почерня, докато се катереше от другата страна. Огнетъкачите извличаха огън от небесата. Знаеше, че след няколко мига ще започнат да хвърлят огромни огнени кълбета към амбразурите на крепостта.
Писъци изпълниха бойното поле, щом армиите му се сблъскаха с халската орда.
Небето изсветля отново, изпълнено с огнена светлина и звук като от връхлитащ бурен вятър. Откъм страната на Ааз се понесе огнено кълбо.
Неколцина воини овладяха входа на крепостта и се втурнаха вътре. Леговището на халите беше убийствено тъмно.
Над и под входа имаше амбразури. Първият воин, който нахлу вътре, спря за половин секунда и един огромен прът се спусна надолу, закачи го с куката си под брадичката и го дръпна нагоре.
Втори боец бе поразен от халски меч в слабините. Силата на удара го изхвърли на десетина стъпки нагоре към тавана и той падна сред дъжд от кръв. Трети мъж забеляза опасността и бързо я прескочи, избягвайки удара отгоре и следващия от един страничен процеп. Входът бе смъртоносен капан.
Тунелът се извиваше на спирала нагоре в абсолютен мрак. Радж Атън подуши надигащата се опасност от халско заклинание в края на тунела — и то изригна напред преди той да успее да предупреди хората си.
Той отскочи встрани. Сиво-зелен облак се изстреля през отверстието на бърлогата и двайсет души изчезнаха.
Радж Атън отново скочи напред — преди магесницата да е успяла да хвърли ново заклинание.
Осъзна, че е може би единственият, годен да проникне в халската крепост. Притежаваше дарове на зрение, които му позволяваха да различи сиянието на халските туловища дори в абсолютния мрак. Метаболизмът и гъвкавостта му позволяваха да прескача смъртоносните удари на мечовете по-бързо, отколкото халите можеха да се движат.
За по-малко от секунда след като магесницата хвърли заклинанието си, той вече бе стигнал горния край на тунела.