— Дори когато любимата му жена, Сафира, се появи и го помоли да спре войната — извика Вакъз, — Радж Атън отказа помощ. Тя имаше хиляди дарове на обаяние и глас, и само най-коравото същество можеше да им устои. Радж Атън устоя. Остави халите да убият собствената му жена и Земния крал сам-самичък се изправи срещу халите!
При тази вест емир Оват ахна, после се смъкна на колене и се облегна на стената. Мессан го сграбчи.
Емирът отдавна се беше боял от това. Страхуваше се още от онази ужасна нощ, в която Радж Атън наложи обсадата си над Ма-ал. Тогава беше разбрал, че в малкото си кралство не би могъл да се опълчи на Вълчия господар.
Умът му мигновено се върна към онази нощ. Да се бие не можеше, но беше замислил друг план, който предлагаше надежда, че може тепърва да надвие Вълчия господар.
Беше взел всички силари в своята съкровищница и бе накарал облекчителите да ги претопят и изковат наново, та всеки от тях да е с руна на обаяние или на глас. После ги беше използвал върху милата си дъщеря, Сафира.
Радж Атън беше мъж с неутолим апетит. Емирът беше предположил, че Вълчия господар няма да може да устои на детето. „Помоли го да не ни убива — настоял бе Оват пред Сафира. — Той ще ни пощади заради теб. Помоли го да ми приготви почетно място сред своите Посветители.“
След поражението Радж Атън настоя да вземе езика на емира, убеден, че емирът трябва да притежава големи дарове на глас, с които да увещава своите поданици. В края на краищата как иначе би могъл един владетел да бъде толкова обичан от своя народ?
Но огледът на белезите по тялото на емира показа, че не носи никакви дарове на глас. Вместо това Оват му предложи очите си, като каза на Радж Атън:
— Тях вземи, че не желая да гледам как ще накараш народа ми да страда.
Този избор се оказа окаян. Твърде често Оват чуваше риданията на поданиците си по пазарищата.
Отдавна беше подозирал, че Сафира ще умре от насилие. Беше се боял, че в някоя дребна свада Радж Атън може да я удари. С неговите дарове на мускул всеки нанесен удар можеше да убие момичето.
Но Радж Атън обикна Сафира — обикна я толкова, колкото му позволяваше нравът му. Беше се грижил с нежност за нея, задоволяваше желанията й, стана баща на децата й и я отрупваше с подаръци. Беше станала истинска негова съпруга.
И ето че емирът разбра, че всъщност Радж Атън е убил Сафира — малката, мила Сафира.
На площада някаква старица започна да вика сърдито:
— Лъжец! Змийски език има тоя!
Емирът винаги се удивляваше, щом чуеше някой от простолюдието да вдигне глас в защита на Радж Атън. Да се говори срещу него беше забранено със закон и затова човек можеше с месеци да не чуе нито един ропот, но той често си беше въобразявал, че другите таят своето недоволство също като него.
„Аз съм сляп човек, но и аз виждам злината му.“
Вакъз извика:
— Не лъжа. Искам да кажа на всички ви! Това е главата на един Непобедим! Казваше се Пащук. Радж Атън го посече, когато се опита да убие Земния крал. Кълна се в Атваба и призовавам всички добри хора! Отхвърлете игото на Радж Атън! Трябва да има само един крал — Земния крал!
Сърцето на емира заби силно в гърдите му. Разбираше, че Вакъз говори на него. Вярно, беше на пазара, на повече от сто разкрача долу, но беше дошъл да вика пред тези стени, защото знаеше, че емирът е тук, знаеше, че Оват може и да е сплашен, но не се е предал.
Докато Вакъз крещеше последните си думи, дрънна тетива на лък и във въздуха засвистяха стрели. По улиците настъпи паника.
Емир Оват нямаше нужда от очи, за да разбере какво става. Стрелците на кулата стреляха по а’келласите. Стрелите им удариха в тълпата, пронизвайки мъже, жени и деца. Ако се съдеше по звуците, битка се разгоря и сред самата тълпа — някои тръгваха да се бият срещу Радж Атън, други — за да го защитят.
— Татко! — извика Мессан. — Един от хората на Вакъз е свален. Удари го стрела в окото. Паднал е от коня си. Вакъз и още един се опитват да избягат.
Битката кипна. Жени пищяха, чуваше се конско цвилене, сподирено от тропот на копита, газещи на месо. Зареваха мъже. Деца запищяха от ужас.
Развикаха се хора, по улиците зачаткаха конски копита и заглъхнаха.
— Вакъз избяга! — каза синът му. Но шумът на битката продължи.
— Кой печели? — попита емирът.