— Стражите, които са на страната на Радж Атън.
В този момент емирът осъзна нещо ужасно. Винаги беше мислил за тълпата долу като за „своя народ“. Но с капитулацията си пред Радж Атън той беше отстъпил този народ — отстъпил го бе на един човек без съвест, на човек без чест, който щеше да го използва като добитък.
Не беше спасил себе си, нито дъщеря си, нито народа си. Беше ги предал.
Сега беше моментът да си ги върне.
— Хайде, бързо! — каза емирът. Накара сина си да го отведе до една кутия и извади от нея кесия, пълна с монети, имаше и един голям рубин. — Докато стражите са заети на предната порта, искам тихичко да се измъкнеш по улиците отзад. Ако стражите понечат да те спрат, кажи им, че днес е моят ден за очищение и отиваш да ми купиш малко фурми за закуска. — Даде кесията на детето и го подкани: — Щом напуснеш двореца, иди в имението на сестра ми. Помниш ли къде е?
— На хълма ли?
— Да. Помоли я да те скрие. Разбра ли? И изобщо не се връщай! Аз няма да съм тук.
— Защо? — попита синът му. — Къде ще идеш?
— Тръгвам на война — каза емирът.
Долу, в цитаделата на Посветителите, Радж Атън пазеше най-ценните си вектори. Въздухът тук в Бел Наи беше особено здравословен и затова с времето Сафира бе успяла да убеди Радж Атън да приюти тук мнозина от хората, които му прехвърляха жизненост.
Емирът беше добре подготвен за този ден. Отдавна беше разбрал, че не би могъл да нанесе сериозен удар на Вълчия господар на Индопал от фронтовата линия. Но тук, в тила, ударът му можеше да се окаже опустошителен.
Щеше да го нанесе още преди година, ако не бяха децата му. В началото се беше надявал, че дъщеря му може да убеди Радж Атън да се откаже от своята злост. По-късно емирът разбра, че Радж Атън държи Мессан тук като скрита заплаха. Ако Оват предприемеше ход срещу него, синът му щеше да е застрашен.
— Какво искаш да кажеш? — попита синът му. — Искам да остана с теб.
Емирът не посмя да каже на сина си какво е наумил. Вместо това отиде до шахматната дъска, където двамата с детето бяха играли години наред. Многократно му беше напомнял, че понякога се налага да прави жертви, ако иска да спечели играта. Надяваше се, че синът му го е разбрал. Отвинти главата на черната царица и извади отвътре отровна игла. Тялото на царицата беше като мастилница, пълна със смъртоносното вещество.
Стражите щяха да убият емир Оват заради това, което щеше да стори. Надяваше се само, че ще може да спаси сина си.
— Тръгвай бързо — прошепна му той. — Дръж се спокойно и с вдигнато чело.
Малки жертвоприношения
Всеки ден всеки от нас прави малка жертва, за да просъществува цивилизацията. По своему всеки от нас е Посветител.
Войските с Габорн препуснаха на север, за да отрежат пътя на халите. Ленгли поведе другата половина заедно с главанаците по дирята на чудовищата, за да избиват всяко, което изостане.
Бинесман подкара до фургона на Ейвран, хвана я за ръката и я издърпа при себе си на седлото. В схватката един лорд беше убит и Бинесман посочи бялата кобила, застанала над мъртвия си господар на една миля от тях.
— Би ли се осмелила да яздиш боен кон без помощ? — попита я той.
— По-лесно е от язденето на граак — увери го Ейвран. — Пък и да паднеш, земята не е на една миля под тебе.
— Съгласен съм.
Препуснаха в галоп към самотното животно, Пролет ги последва на сивия си жребец. Бинесман скочи на земята, а Ейвран задържа юздите на коня. Постара се да не гледа мъртвия рицар, докато Бинесман прерязваше с ножа си кожените каишки на тежкото покривало.
Но се наложи да погледне, макар и само за да се увери, че рицарят е мъртъв.
Определено нямаше никога повече да може да язди. Беше паднал лошо, прекършил си беше врата и беше ударил главата си в камъните. Мухите вече бяха накацали по него.
Бинесман свали от кобилата тежката броня и остави само седлото. Сега кобилата беше готова за бърза езда.
Междувременно войските на Габорн бяха отпрашили далече на север, а с тях и фургоните. Ейвран помисли, че ще гълта праха им чак до обед.
Но Бинесман се метна на коня си, накара я да възседне бялата кобила и пришпори на изток, към хората на Ленгли.
— Какво правим? — попита го Ейвран.
— Ще отнесем предупреждение за Фелдъншир — отвърна Бинесман.