Радж Атън беше нападнал Габорн. Ходът беше нелеп. И при това нападение Габорн по някакъв начин се бе лишил от земните си сили.
Това може би беше най-неприятната новина, която бе чувал през живота си. Изобщо нямаше да го повярва, ако Габорн не бе изпратил предупреждение, написано от собствената му ръка.
Скалбейрн смачка късчето пергамент, което все още стискаше в юмрука си. В предупреждението Габорн му казваше: „Спрете атаката, докато не се присъединя към вас утре.“
Скалбейрн не знаеше какво да мисли. Но като Върховен маршал на Праведната орда на Свободните рицари на честта, мнозина щяха да го наблюдават зорко, за да видят на кого служи.
— Аз ли? — попита той и парира полетелия към лицето му боров клон с брадвата си. — Твърде често съм се отричал от клетвите си. Заклех се във вярност на лорд Брок Туумски още като младеж, после на Свободните рицари, а сега на Земния крал. Остарях вече за тези неща. Мисля просто да оставя лоялността там, където съм я положил.
— Точно това казвам и аз — възрази Хондлър. — Отричал си се от клетвите си и преди.
— Вярно е. Но ти ме караш да наруша клетвата си към Земния крал само три дни след като я положих. Това е несериозно дори за един Свободен рицар! Освен това не всички са толкова глупави, колкото мислиш. Историята на Габорн все още не е разказана докрай.
Хондлър се засмя.
— Вярваш повече на този хлапак, отколкото на мен? — Спря рязко и примижа с очи към вихрещите се парцали сняг. — Пфу! Пътят съвсем свърши. И се набутахме в чудесно място за засада.
— Съвсем вярно — отвърна Скалбейрн и се приготви да обърне коня си.
— Чуй — спря го Хондлър. — Близо сме. — Смъкна шлема си и килна глава.
Скалбейрн също свали шлема и за миг се наслади на допира на ледените кристали по потното си чело. Студеният въздух защипа ноздрите му. Лесно долови шума от халите — десетки хиляди, зад ей онзи хълм. Ордата им тъпчеше дърветата по пътя си и мачкаше едрите пясъчници на прах. Земята тътнеше и халите свистяха, изпущайки въздуха от туловищата си. Отстъпваха на юг към цитаделата Хейбърд, по същия път, който бяха прогорили, идейки към Карис.
Далечна мълния раздра облаците и заби разядения си зъбец в някакъв планински връх. На нейната светлина Скалбейрн зърна открито пространство сред дърветата вляво от двамата, но изчака и преброи наум. Изтекоха четиридесет секунди, докато се чуе гърмът — далечно мърморене, като на старец, заръмжал от някой полузабравен повод за яд.
Четиридесет секунди бяха твърде дълго, ако можеше да се вярва на приказките. Халите се бояха от мълниите. Но при повече от четиридесет секунди можеха да ги издържат.
„Какво пък, никоя веселба не може да продължи безкрайно“ — помисли Скалбейрн.
Светкавиците се бяха задържали близо четири часа. Мощта на бурята при Карис предизвика непрестанни гръмотевици, а градушката биеше като камъни, изстреляни от катапулт. Дори след като бурята затихна, горе се задържаха няколко странстващи облака и от време на време мятаха огнени езици. Не кой знае каква буря, но все пак си я биваше.
Скалбейрн беше видял как хали се втурват презглава под скалните стени, за да избягат от светкавиците. Беше видял как някои падат в несвяст като хора, неспособни повече да изтърпят болката. Хиляди огромни зверове бяха забивали безоките си глави в земята и се покриваха с кал в усилието си да се скрият.
Всички те бяха лесни цели — слепи хали, ранени хали, бягащи хали. Неговите Свободни рицари гонеха чудовищата и им нанасяха сеч, за каквато не беше и сънувал. Девет хиляди хали за четири часа, по последни сметки. Към рицарите му се бяха присъединили различни Владетели на руни от Мистария, Флийдс, Хиърдън — дори Непобедими от Индопал, мъже, които едва до тази сутрин бяха негови смъртни врагове.
Скалбейрн щеше да си спечели място в историята. Бардовете щяха да възпеят победата на Габорн при Карис и името му вече завинаги щеше да се свърже с това на Земния крал. Колко величествено щеше да звучи, щом се запее под съпровода на гайдите и барабаните — дивият щурм в нощната буря.
Разбира се, истината за тези подвизи не беше и наполовина толкова възбуждаща или опасна, колкото бардовете може би щяха да я възпеят. Всъщност халите бягаха по курс успореден на хубав път. Фургонджиите от Карис караха бързо тежките си фургони, пълни с пики и храна до предните постове на юг, за да подсигурят хората му. Рицарите му имаха достатъчно време, за да си поемат дъх, да се превъоръжат и да набележат следващите си набези.