Същите хали бяха разсипали нейния дом в цитаделата Хейбърд и бяха опустошили Карис. Сега щяха да разорят и тази долина, да съборят къщите, стояли тук от поколения.
Старата жена престана да трие ръцете си и изгледа навъсено Бинесман.
— Не ми разправяй врели-некипели — сопна му се тя. Но в същия момент забеляза вайлда и зяпна объркана. Явно не всеки ден пред прага й заставаше зелена жена и чародей, който да й говори за приближаващо бедствие.
— А вие по-добре бягайте — отвърна Бинесман.
После пришпориха конете си напред по каменните улици на Шрусвейл.
Селището беше приятно. По вида на постройките можеше да се съди, че наближават Фелдъншир. Стълбовете на портата на хана бяха изкусно резбовани от хубаво дъбово дърво. На левия стълб бе изобразен менестрел с лютня под мишницата. На десния имаше благородник, който беседваше любезно с певеца. Гледната точка беше така извърната, че все едно двамата излизаха през вратата. Резбованият фриз отгоре изобразяваше богата трапеза, отрупана с праскови и ябълки, с хляб и печени зайци.
Табелата над хана също беше резбована, с изобразени на нея странници по пътя. Имаше го и името на хана: „Хлябът и гозбата“.
Виковете на Бинесман привлякоха всички дюкянджии в селището. Кметът на Шрусвейл, който беше и собственик на хана, заби камбаната.
Ейвран не говореше много, само кимаше да потвърди предупрежденията на чародея. Зърна очите на едно тъмнокосо момиче, което държеше кукличка, изплетена от тръстика в едната си ръка, и стиснатото юмруче на малкото си братче в другата.
Момичето едва ли бе на повече от седем години и Ейвран изведнъж осъзна, че в следващия час го чакат ужасии, каквито не бяха виждали и белобрадите старци.
Напуснаха Шрусвейл и препуснаха по черния път от село на село. Бинесман спираше във всяко и предупреждаваше хората. При всяко спиране селските камбани почваха да бият и човек можеше да проследи пътя им по техния звън. Във всяко следващо село хората вече се бяха събрали и чакаха да чуят новината.
На средата между Шрусвейл и Фелдъншир вестоносците на Габорн ги изпревариха.
Когато стигнаха града, камбаните вече кънтяха тревожно.
По улиците притичваха угрижени хора. Коне цвилеха и тропаха нервно с копита, с изпънати назад уши и разширени ноздри — подушваха страха на стопаните си. На осем мили на запад се виждаше вдигащ се над хълмовете пушек.
Ейвран прецени, че Габорн вече е запалил пожар в гората край Шрусвейл.
Гражданите на Фелдъншир бягаха от дюкяните и къщите си, вливаха се в непрекъснатия поток, поел на север от града, през моста над Донестгрий.
Селяни в груби аби тичаха по пътя, натоварили всичката си покъщнина в денкове от одеяла и чаршафи. Фермери се тътреха в коли, пълни с начумерени деца. Някакъв заможен търговец беше качил в каляската си цялото семейство, крещеше от капрата и плющеше с камшика над главите на ония, които дръзваха да се изпречат на пътя му.
Все обикновени хора. Без подсилени коне и без дарове щяха да се придвижват много бавно. На всичкото отгоре губеха време, за да приберат нещата си. Мъже, работещи в дюкяните, трябваше да изтичат до вкъщи да вземат децата и жените. Имаше да се събира храна, да се спасява покъщнина.
Обременени от тежестта на вещите, селяците нямаше да могат да избягат нито бързо, нито далече.
Мостът вече се превръщаше в гърло на бутилка.
Най-лошото беше, че по бреговете на Донестгрий се бяха спрели на бивак хиляди пострадали бежанци от Карис. Палатките им покрай реката образуваха цял град и ранените лежаха по земята, наглеждани от знахарите. Покрай речния бряг тлееха лагерни огньове, а повечето котли по тях не бяха за храна, а за преваряване на превръзки. На всеки храст бяха провесени дрипи и парцали за сушене.
Ейвран никога не беше виждала лазарет, както го наричаха войниците, в който разкъсаните от битката да лежат така на открито. Със сушащите се превръзки, палатките от сиво зебло и дима, който замъгляваше всичко, „лазаретът“ приличаше на град от парцали.
Повечето хора бяха ранени тежко. Само малцина можеха да се вдигнат и да тръгнат сами, другите нямаше как да бъдат откарани. Всички лодки, които ги бяха докарали по течението, си бяха заминали — върнали се бяха за нов товар. Евакуирането на тези хора по суша не можеше да стане за часове. Беше тежък труд, за който трябваха дни.
И те бяха разбрали какво ги очаква.
Ранени жени и мъже плачеха от ужас и болка. От гърлата им се изтръгваха отчаяни молби: „Помощ! Помощ!“ и „Милост имайте!“ Всичко това само усилваше общата суматоха сред хората, бягащи да намерят убежище.