Главният майстор на гилдията тъкмо казваше:
— Разбирам тревогата ви, но хората ми тръгнаха преди петнайсет минути. Подозирам, че първите талиги, пълни с отровата, вече са във водата.
— Какво изпратихте?
— Нищо особено — сапун, белина и дърводелски лак. Мислех дали да не пратя бира. Не всичката, която идва във Фелдъншир, става за пиене. Бих предпочел да отровя с нея извор, отколкото червата си.
Двамата бяха толкова улисани в разговора, че не забелязаха Ейвран.
— Бинесман — извика тя и се подпря на близката стена, за да не падне, толкова й беше лошо. — Обраха ни! Един тип ни взе конете!
— Какво? — намръщи се Уалахс. — Що за човек е?
— Непознат — отвърна Ейвран и се помъчи да го опише. — Той… дъхът му миришеше на ръж и на… риба.
— Къде е? — настоя Главният майстор.
— Замина, та се не видя! — каза Ейвран. Отвън се носеха шумовете на града, виковете на хора и тропотът на коне.
Главният майстор на гилдията въздъхна тежко и се извини.
— Не се притеснявайте. Можете да вземете моя фургон. Съжалявам за конете ви. Тук във Фелдъншир уж сме добри хора, но…
Бинесман я погледна.
— Опита ли се да извикаш животните?
— Ами… опитах. И крадеца също. Няма да се върне.
Ейвран прекоси стаята и рухна в един стол, съкрушена.
Огън по хълмовете
В древни текстове се споменава, че Фалион е пращал в Долния свят хора, които да търсят тот. Чак в най-долните недра започнали да се натъкват на „обилни признаци“ за хали. Но повечето хора на Фалион загивали не толкова от битки с хали или тот, колкото от „непосилния зной, който ни измъчваше до смърт“.
Из хълмовете под Шрусвейл екнеше несекващ тътен. Следваше го съсъкът на милиони сухи листа по горската пръст.
Ордата тичаше напред.
Врани плющяха с черни криле над стария лес и се издигаха в небето, мъчейки се да избягат от връхлитащата гибел. Кръжаха като сива мъгла сред облаците грий. Слънцето студено и навъсено надничаше над сгъстяващата се жълтеникава пелена. Грамадни дъбове, покафенели в късната есен, потръпваха, пращяха и падаха, оставяйки черни дупки, зейнали в пъстрия балдахин на леса.
Халите напредваха в строй, невиждан дотогава от хората, странния нов Боен ред. Габорн спря коня си на билото на един хълм, примижа и се загледа към гората. Видя прииждащите хали, зърна сивите им туловища сред дърветата. Носеха се напред на дълги отскоци, с удвоена ярост. Много пъти бе мислил да прати бойци да устроят засада на чудовищата, но всеки път Земята го възпираше. Пиконосците не смееха да атакуват. Дори да се пратят стрелци щеше да е напразно усилие. Нещо беше станало с ордата.
Надеждата, че ще се напоят, им беше вляла нов дух. Явно се учеха бързо. Ейвран беше казала, че вече знаят името му и се боят от него.
Габорн ги беше надвил много лесно при Карис, когато мълниите ги хвърлиха в паника. Но беше изгубил много от силите си и сега не смееше да нападне.
Може би усещаха слабостта му.
Самият факт, че се учеха как по-добре да се бранят, го безпокоеше. Ами ако научеха и други хали на тайните си?
С всяка минута Габорн все по-силно подозираше, че няма да може нито да спре ордата, нито да отклони халите от целта им.
Тревожеше се дали хората му ще успеят да стигнат до изворите на Вонеща вода навреме и да ги отровят. Смрази го ужас.
По пътя си беше обходил колоната и беше очаквал да намери Бинесман в челото, яхнал великолепния си боен кон. Но чародея го нямаше никакъв.
Стигна зелените поля и ливади на Шрусвейл само половин час преди халите и намери барон Уагит да бие селската камбана.
— Да си виждал Бинесман? — попита го Габорн.
— Отиде да предупреди Фелдъншир — викна му Уагит.
Габорн въздъхна облекчено.
Селяните и търговците вече впрягаха конете в талигите и фургоните и влачеха покъщнина от домовете си — възглавници, храна, одеяла, прасенца и агънца. Една жена пред хана удряше тиган и викаше припряно на сина си да побърза. Друг беше решил изобщо да не бяга, а бе отворил вратата към мазето на къщата си и буташе вътре жена си и децата; после притича на двора и награби едно агне в едната си ръка и петела в другата.
Габорн извика на Уагит:
— Иди и изведи онзи глупак и децата му оттам!