Помъчи се да си поеме дъх и сърцето му заби диво. Само допреди няколко мига си бе представял възхвалите, с които ще го обсипят като спасител на света. А сега лежеше под облаци от мрак, зяпнал безсилно на дъното на някаква яма.
Над главата на Радж Атън прелетя огнено кълбо и се взриви в хълбока му. Сладкият зной се пръсна в стотици посоки. Наблизо лумнаха пламъци.
Той почувства топлината като благодатен балсам, спомни си как сладко го бе погалил по кожата този зной край огъня високо в планините Хест.
„Мога да те изцеря“ — прошепна в паметта му Ааз.
Небесата помръкнаха, щом Ааз посегна с две ръце нагоре да изгребе небесната топлина. Тя се завихри надолу по ръцете му — блеснала паяжина от светлина, разкъсала мрака.
Онемял, Радж Атън запълзя към нея. Тялото му се тресеше. Въпреки даровете си на мускул трепереше като окаяна старица и се мъчеше да вдиша зловонния въздух. Добра се до устието на ямата и погледна нагоре към горящата руна, едва на триста крачки отстояние.
Заля го нова вълна от болка и в гърлото му заклокочи. Зяпна, усетил как всеки миг сърцето му ще се пръсне. Отишъл си беше още един вектор.
„В Бел Наи е влязъл убиец — разбра той. — Няма да доживея, за да откъсна плодовете на своя подвиг. Няма да чуя песните, които си заслужих.“
Изпълзя от ямата и закрачи с мъка към големия огън. Ааз стоеше в центъра на Руната на нощта, привличаше пламъците към себе си и изцеждаше небесната светлина.
— Ааз! — изрева Радж Атън с последните остатъци от сила. Гласът му прокънтя над бойното поле. Рухна на колене и с неимоверно усилие вдигна умоляващо ръка нагоре.
Ааз се извърна към него, видя го колко е окаян и запокити огненото кълбо.
То започна да се издува, кипящо от зной, докато не изпълни цялото му полезрение.
За миг белите коприни по гърба му се превърнаха в пепел. Огънят го прониза с хилядите си нажежени нокти. Плътта по лицето му закипя на мехури. Ушите и клепачите изгоряха и се стопиха.
Старите части по него, всичко ненужно, боклукът на човешкото му битие се стопиха.
В ума му лумна ярка светлина и разшири кръгозора му. За миг той разбра, че цял живот е пътувал точно към това свое предопределение. Беше си въобразявал, че се сражава, за да служи на човечеството, превръщайки се в Дара всечовешки, докато други твърдяха, че служи единствено на себе си.
Но на всяка стъпка по житейския си път той винаги бе избирал да служи на Огъня.
Дори като млад си бе присвоил титлата „Владетелят слънце“.
Сега неговият господар го взе и като скъпоценна руда го очисти в пламъците. Шлаката се стопи и онова, което остана, едва ли можеше да се нарече повече плът — само някакъв съсъд, скрил в себе си чиста и неопетнена светлина.
Радж Атън не беше повече човешко същество. Беше силата, на която бе служил толкова вярно, и сега всички по-нищожни огнетъкачи на този свят щяха да му се кланят и да го наричат с тайното му име.
Изгорял, оголен, превъплътен и обгърнат от величави облаци дим, той се надигна, а пламъците изсъскаха новото му име: Скатаин.
Фелдъншир
Жадувам мир. Бих искал всички села на моето кралство вечно да преливат от мир, като пяната, преливаща от халба ейл.
Главният майстор на гилдията изведе Ейвран, Бинесман и вайлда зад палатата на гилдията на един каменен площад, заграден от едната страна с работилници.
Тук художниците нахвърляха скици на бъдещите изделия, младите калфи режеха и рендосваха дъските, а майсторите резбари вършеха фината работа. Ейвран се изненада като видя и две ковачници, в които ковачите изработваха дърводелските сечива.
В довършителната работилница, където изделията се боядисваха и лакираха, четирима едри мъже товареха бъчви на един фургон. Конете вече бяха впрегнати. От фургона се вдигаше неприятна воня — бъчвите бяха пълни с развалено ленено масло и алкохол, отровен лак, торби с каменна сол и разни цветни прахове, които не й бяха познати. Всички те, изглежда, се използваха като съставки за различните бои, байцове и консерванти. Резбарите товареха буквално всичко, което се надяваха, че може да отрови една хала.
— Другите фургони тръгнаха ли? — попита Уалахс.
— Аха — измърмори един от мъжете и изтри потното си лице с ръкав.