„Проклятие — помисли си Скалбейрн. — Само допреди ден всички го смятахме за глупак, а сега е по-мъдър от всички ни, взети заедно.“
— Уагит — извика Скалбейрн. Младежът се обърна и светлосините му очи го пронизаха на утринната светлина. — Малко злато. Ще съм ти благодарен, ако го отнесеш на дъщеря ми Фарион. Моля те, погрижи се добре за нея.
Уагит не отвърна веднага на молбата.
Скалбейрн беше сигурен, че щом Уагит види момичето, ще изпита желание да й поиска ръката. Младежът познаваше по-добре от всеки друг света, в който бе впримчена видиотената му дъщеря. Щеше да забележи добродетелите и добротата й. Колкото простовата, толкова и мила беше дъщеря му, а усмивката й бе заразителна — направо заразна, като болест. Нямаше да намери по-подходящ мъж от него. Щеше да върти всички дребни неща из къщи — дърва за огъня да донесе, пиле за вечеря да оскубе. Трябваше й само един добър мъж, способен да я обича. Трябваше й един търпелив човек, който да се грижи за нея, да пазарува и да й помага да отгледа децата си — човек, който ще е склонен да й прощава слабостите.
Рицар-маршалът се помоли на Силите дано да е този мъж.
Уагит кимна.
— Ще й го предам.
— Сияйните дано те закрилят — промълви Скалбейрн.
Качи се на коня, пришпори го надолу по склона и поведе рицарите. Време за повече глезотии нямаше.
След няколко мига Габорн и останалите се струпаха около него и щурмът започна без пищност и ек на фанфари — сто мъже срещу над три хиляди хали.
Чудовищата тичаха бързо към Фелдъншир, на дълги отскоци и с гръб към него, всяка хала — като сиво-черна могила.
Скалбейрн остави черния си боен жребец да препусне на воля и сниши дългата си пика. Рицарите около него се развърнаха във ветрило. Сярата и алкалните соди, образували дебела кора по полето, приглушаваха тътена на конските копита, под които се вдигаше жълтеникав прах.
Полето бе равно и чисто от камъни. Дърветата и храстите бяха болезнено малко, едва се мяркаше дори трева.
Скалбейрн никога не бе имал по-добър терен за конна атака.
Ленгли зави и поведе петдесет души към дясната страна на шестоъгълника. Лорд Гълифорд поведе други петдесет наляво.
— Три реда дълбочина — каза Габорн на Скалбейрн, маршал Хондлър и лорд Келиш. — Гледайте да се врежете в редиците им!
Габорн изсвири два къси сигнала с рога и ездачите на Гълифорд подкараха конете в бесен галоп.
После изсвири дълъг сигнал и мъжете на Ленгли пришпориха конете.
Скалбейрн дръпна юздите и загледа вражеските редици.
Мъжете на Гълифорд връхлетяха срещу халите, сразиха с пики десетина чудовища откъм гърба, след което завиха встрани от фронта и препуснаха като в Рицарския кръг. Халите се заобръщаха с лице към тях, мечоноските стегнаха строя си като стена от плът, а магесниците вдигнаха кристалните си прътове и захвърляха злите си заклинания. Към петдесетимата се понесоха облаци зеленикав дим. В планините халите бяха хвърляли камъни, но в песъчливата почва тук камъни нямаше.
Почти моментално хората на Ленгли удариха десния фланг на халите.
Както беше предсказал Габорн, необучените в новата тактика хали разбиха строя си по двата фланга и се втурнаха на бой. Така фронтът пред Скалбейрн изтъня.
— Сбогом! — извика им Габорн.
— До нова среща в Долината на сенките! — с рев отвърна Скалбейрн и пришпори жребеца си.
Земята кипна под копитата му. Черният жребец притежаваше три дара на метаболизъм и се смяташе за един от най-бързите на света. Много коне с повече дарове можеха да достигат скорост от осемдесет или деветдесет мили в час, но той ги надбягваше.
При такава скорост всеки сблъсък с хала щеше със сигурност да го убие. Падането от коня щеше да потроши всички кости по тялото му.
Скалбейрн държеше пиката здраво. Погледна през рамо и видя Хондлър на сто крачки назад, следван от лорд Келиш.
Пришпори и изрева:
— По-бързо!
Повечето от оръженоските нямаха никакво оръжие. Той засили коня си между две от тях.