Сред хълмовете и горите покрай река Донестгрий тълпите селяни също надигнаха викове на радост и надежда.
Дните на Габорн, който беше гледал мълчаливо цялата битка, промълви едва чуто зад гърба на Ейвран:
— Велика победа.
Но Габорн само седеше на бойния си жребец с пика в ръка и отпуснал глава. Беше загубил в този сблъсък десетки воини.
— Предупредих го — каза Бинесман. — Ерден Геборен не е умрял от смъртна рана, а от разбито сърце. С Габорн ще стане същото.
— Как можем да му помогнем? — попита Ейвран.
Но вече знаеше какво ще поиска Габорн. Днес щеше да продължи избиването на хали и щеше да я накара да потърсят Майстора на пътя. Щеше да поиска тя отново да яде.
— Чуйте… — каза Бинесман и извърна поглед на север, а после на юг. Зелената жена вдигна глава, сякаш Бинесман бе заповядал точно на нея да се вслуша.
Но Ейвран не можа да чуе нищо необичайно.
— Какво?
— Вездесъща тишина. Простряла се е на мили наоколо.
Ейвран не беше съвсем сигурна, че го разбира. Хората продължаваха да викат възбудено. Халите тичаха и земята сякаш стенеше под тежестта им.
— Не пеят птици, не свирят щурци — прошепна Бинесман. — Не мучат крави… никакъв друг звук освен от хора и хали на мили и мили оттук. Какво ти казва Земята?
Ейвран не го разбра. Но самата тя изпитваше… страдание. Може би Земята страдаше.
Беше уморена. Искаше тази война да свърши.
На хълмовете от другата страна на долината рицарите на Габорн се събраха в широк кръг. Вдигнаха високо шлемовете си и започнаха да ги въртят едновременно, а те улавяха слънчевите лъчи и ги отразяваха, отпращайки вестта за великата им победа във всички посоки.
Твърде ярка беше слънчевата светлина. Ейвран вдигна ръце да заслони очите си.
Долу, на стотина крачки по склона, забеляза едно черно дърво, ниско и разкривено. Дори трудно можеше да се нарече дърво. Едва ли беше по-високо от човешки ръст — по-скоро храст с десетина криви клони. Смачкано и грозно.
И все пак тя долови живот в него. Беше успяло да оцелее толкова близо до Вонеща вода, където никое друго дърво не можеше да издържи. Беше кораво и благородно.
Изобщо не помисли какво прави.
Просто скочи от фургона и заслиза към дървото.
Отначало й се стори, че няма листа, но щом приближи, видя, че те вече са окапали пред зимата. Лежаха долу по земята, широки и кафяви.
Отблизо кората му беше лъскава — тъмносива, почти черна, като догорял въглен. По клоните все още стояха няколко изсъхнали плода.
Тя посегна колебливо, хвана средния клон и леко го дръпна.
Клонът се откърши толкова лесно, сякаш дървото беше отдавна мъртво и дървесината бе изгнила. Но под кората се усещаше сила, долавяше се живата му същина.
Не. Дървото просто й се беше отдало.
Тоягата беше добра — достатъчно дебела и здрава. Нейната тояга. Тя задиша възбудено и затрепера.
Зад гърба й Бинесман наруши нямата й възхита.
— Хммм… черна ракита… странен избор.
— Какъв й е нравът? — попита Ейвран. — Какво ти подсказва за мен?
— Не знам — отвърна Бинесман. Тонът му беше изпълнен с подозрение и той я изгледа съсредоточено изпод гъстите си вежди. — Никой досега не е избирал такова. Не съм чувал досега някой Земен пазител да е избирал тояга от отровно дърво.
— Отровно ли?
— Всяка част от ракитата е смъртно отровна — коренът, листото, семената. Черната ракита е най-отровна от всички. По хълмовете на Лайсъл, където расте най-много, местните хора я наричат „отровното дърво“.
— Отровното дърво — повтори Ейвран. Името звучеше злокобно. И в същото време изглеждаше съвсем намясто да си избере тоягата от такова дърво точно тук, където толкова хали лежаха отровени.
Тя се вгледа в очите му. Не я биваше в разчитането на човешките лица, в разбирането дали я лъжат, или не. Но сега се замисли. Бинесман я гледаше с присвити очи, с подозрение. Беше разбрал нещо за нея или предполагаше нещо по избора на тоягата.
Габорн беше обърнал коня си и препускаше нагоре по склона. Изглеждаше тъжен. Носеше тъжна вест. Извика на своя Дни:
— Кралица Херин Червената загина при щурма. — Поклати глава уморено и се обърна към Ейвран. — Видях една хала с трийсет и шест пипала долу при езерата. Имаше огромни лапи. Ще я погледнеш ли?