Тя слезе от седлото и застана пред него.
Огромната хала се смъкна на колене, изтощена до изнемога. Беше грамаден, извисяваше се над нея и я гледаше със своите пипала, които леко потръпваха.
Тя се взря дълбоко в ума му и се гмурна в мислите му.
Беше дошъл в Горния свят, за да започне да го картира, да изучи всички пътеки по него и да прогори нови. Това беше велико приключение, пътешествие, обещаващо опасности и възбуда. Сега разбираше, че го е довело до смъртта.
Проходи
Често сме призовани да тръгнем през сумрачни проходи, без да знаем дали ще се отворят в мрак или светлина.
След като пусна тялото на Мирима да се носи по потока, Боренсон се дотътри до Фенрейвън. Виеше му се свят от умора, погледът му се беше замъглил. Спря се и се огледа. Западналото селце се беше проснало на един хълм, открито за утринните лъчи на слънцето, затанцували по сламените покриви на къщите. Мъглите в полята около селото все още бяха гъсти и хълмът се издигаше сред тях като остров в мъгливо море. Имаше си порта, която стоеше полуотворена, а до портата в големи мангали горяха постови огньове. Посребрените огледала зад мангалите отразяваха светлината и я насочваха към пътя.
Боренсон залитна и продължи да крета напред с чувството, че всеки мускул по тялото му всеки миг ще се разтопи в чиста умора.
Ханчето във Фенрейвън се оказа малко, само с една стая за спане. Тъкмо я освобождаваха двама господа, бежанци от юг.
Стопанката на хана готвеше закуска — пикантни вкусотии с гъби и кестени. Боренсон беше изтощен и сърцето му се беше свило от болка. Мислеше само за Мирима. Но все още го чакаше работа и знаеше, че трябва да се съсредоточи още малко, поне докато не си легне. Седна на един стол и болката бавно се разстла по гърба му, между плешките.
Докато чакаше за закуската, попита:
— Значи само тия двама гости си имате? Никой не е идвал през нощта? — Гласът му прозвуча дрезгаво и грубо, сякаш беше отвикнал да говори.
— През нощта ли? — учуди се стопанката.
— Един мъж… самотен ездач, копитата на коня му са увити в овча кожа.
— Не! — възкликна жената с малко попресторен ужас. — Както ми го описвате, разбойник ще е, ако не и по-лошо! Чувам, че имало убийци по пътя. Вчера заранта са намерили тялото на Брейдън Таунър на девет мили надолу по пътя.
Боренсон се замисли. По пътя все още се срещаха убийци. Войските на Радж Атън сигурно не бяха чули за падането на Карис чак тук. Можеше и да е случаен убиец. Но все пак това го обезпокои. Не можеше да се отърве от мисълта, че непознатият е тръгнал да търси точно него.
Потърка уморено гуреливите си очи и хапна малко от вкусната гозба, докато другите гости опразнят хана.
После каза на стопанката, че ще тръгне, след като се наспи, и я помоли да обиколи селцето да му купи храна за пътя към Инкара. Фенрейвън беше само на стотина мили от границата по планините и селищата дотам бяха малко.
Отиде в единствената стая и реши, че е повече от добра. Беше чиста и уютна. Сламата под постелята беше прясна, а дъщерята на стопанката взе завивките и ги смени с нови, така че нямаше защо да се безпокои от бълхи и въшки.
Храната се оказа добра, а и конярчето си разбираше от работата. Боренсон се почувства добре осигурен за предстоящия път. За първи път от толкова дни получаваше възможност да си отдъхне добре, а лишен от дарове на жизненост имаше ужасна нужда от това.
Легна в постелята и започна да мисли за предстоящото пътуване. Утре щеше да отиде да си потърси няколко дара на жизненост. Обзе го непреодолима тъга. Не можеше да мисли за нищо друго освен за Мирима, за вкуса на устните й, за допира на студеното й тяло, когато я беше притиснал до себе си, докато я пускаше във водата.
Болеше го не за себе си, нито дори толкова за нея. Имаше чувството, че светът е изгубил нещо красиво, нещо необходимо и великолепно.
Очите му бяха толкова уморени, че той ги притвори само за да облекчи болката — и бързо потъна в дълбока дрямка.
Събуди се чак след няколко часа — и се събуди много бавно.
Беше усетил, че има гост в леглото си и че вече е късно през нощта. Беше обичайно гостите на един хан да споделят едно легло, когато се наложи.