Но никак не беше обичайно жена да сподели мъжко легло, а той усети по мириса на косата й и по лекия допир на ръката, прегърнала го през гърдите, че до него лежи жена.
Събуди се напълно, стреснат, и се надигна.
До него лежеше Мирима.
— Как… — запелтечи Боренсон.
Мирима се надигна на лакът и го загледа. Луната зад отворения прозорец беше само сърп и нощта бе пълна със звезди. В стаята нямаше никой друг.
— Е, събуди ли се най-после? — попита Мирима.
— Но как…
— Ти ме пусна във водата — каза Мирима. — Бях изтощена и почти мъртва, а ти ме даде на водата.
— Съжалявам! — каза той с ужас. Наистина беше помислил, че е мъртва. Но ето че тя седеше тук, до него, по-здрава и жива от всякога. Дрехите й бяха сухи.
— Всичко е наред — каза тя. — Открих нещо. Ейвран не е единствената родена магьосница.
Милион въпроси връхлетяха Боренсон.
„Трябваше да го разбера по-рано — осъзна той. — Трябваше да го разбера от всеки неин жест, колко нежна е, когато трябва да бъде нежна, колко твърда е, когато трябва да е твърда, как всяко нейно докосване ме успокоява, също както ласката на ундината ме успокои, след като избих Посветителите в замък Силвареста.“
Беше доловил нещо в нея. Но от устните му се изтръгна само една дума:
— Как?
— Водата ме пое — каза Мирима. — Сънувах го — облаци, натежали от влага, и водопади, изпълващи въздуха с пръските си, и потоците, ромолящи по чистите камъни. Винаги съм обичала водата. Сънувах велики чародеи в океански дълбини, и странните и удивителни неща там. Водата ме изцери и щеше да ме отведе до морето, далече отвъд Дворовете на прилива. Можех да се оставя да ме отнесе.
— Но осъзнах нещо — продължи Мирима. — Разбрах, че повече обичам теб. Затова се върнах — да ти бъда жена.
Боренсон я гледаше слисано. Всъщност чак сега разбираше, че тя не е била умряла. Че е била само близо до смъртта. Но все пак имаше дарове на обаяние. Макар и със закъснение той си даде сметка, че я е пуснал във водата, знаейки по някакъв начин това. Умът му беше замъглен от умората, толкова изтощен, че повече не можеше да мисли. Беше се взирал в лицето й за някакъв признак на промяна, за онзи миг, в който даровете си отиват, но той така и не бе настъпил.
„Точно затова, когато я пуснах във водата, изпитах чувството, че я предавам.“
Нещо повече, сега той разбра колко истински го обича тя. Не просто бе пожелала да тръгне с него към Инкара. Беше се отказала от изключителния шанс да служи на Силите, да се превърне в чародейка и да заживее в морето. Малцина родени с такава съдба щяха да устоят на океанския призив.
Мирима се надвеси над него и го целуна. Боренсон усети, че тялото му откликва. Бинесман го беше изцерил, повече и от най-безумните надежди и въжделения.
Бяха сами и той най-сетне се почувства готов да й отвърне с любов.
— Май в края на краищата ще трябва да платя на чародея доста повече от една халба — каза той и я притегли към себе си.
Привечер Ерин и Селинор напуснаха Флийдс, минаха през южен Хиърдън и навлязоха в граничните земи на Южен Кроудън. Щом поеха на север, земята стана по-суха и цветовете на есенните листа огряха околността.
Ерин не беше спала предната нощ и не смееше да заспи отново. Но през целия ден беше премисляла думите от сънищата си, приказките за опасния локъс Асгарот, дошъл да унищожи света. Не смееше да го каже на Селинор, защото си мислеше, че ако го направи, той ще реши, че бълнува.
Но думите на онзи бухал я бяха пронизали, врязали бяха знание в сърцето й. Подозираше, че бухалът я е призовал, че може би някаква част от нея и сега все още е в плен на Долния свят и чака следващите указания.
Беше убедена, че нещо по-голямо и застрашително от някакъв си Сияен на мрака е дошло в техния свят… че сред тях се е появил локъс. Жадуваше да разбере повече за него, но не смееше да се поддаде на умората си.
На границата ги посрещнаха стражи — неколкостотин рицари и по-дребни благородници, разпънали яркоцветни шатри покрай пътя. Границите бяха хълмисти и обрасли с гъста папрат. Десетки търговски впрягове бяха спрели пред пътната бариера.
Един старец позна Селинор и извика:
— Принц Селинор Андърс, кажете две думи на баща си за мен. Търгувал съм с него години наред, ял съм на масата му. Това е безумие!
Самият Селинор понечи да премине бариерата, но няколко пиконосци преградиха пътя му. Водеше ги млад капитан. Беше тъмнокос като Селинор и почти с неговия ръст. В очите му грееше фанатичен блясък.