— Съжалявам, ваше височество — каза той. — Имам заповед да не пускам никого.
— Гантръл? — учуди се Селинор. — Ти сляп ли си? Или аз толкова съм се променил?
— Времената са опасни — извини се Гантръл. — Заповедта е ясна: никой да не влиза и никой да не излиза.
— Дори вашият принц?
Гантръл го погледна с уважение, но не отвърна нищо. Ерин си представи бъркотията в главата му. Ако пуснеше Селинор, щеше да наруши заповедта. Ако не го пуснеше, Селинор щеше да изпитва неприязън към него до края на живота му — а крал Андърс много бързо се състаряваше и сетният му час като че ли беше близо.
— Ще ви пусна да минете — промълви колебливо капитанът. — Но с ескорт.
Селинор кимна.
— Звучи приемливо.
— Но без жената — каза Гантръл и погледна Ерин. Беше облечена в простото облекло на Конесестра — вълнена туника, изцапана от пътя, върху кожената ризница.
— „Жената“ — натърти Селинор — е моя съпруга и някой ден ще ви бъде кралица!
Гантръл килна глава на една страна и се присви, сякаш осъзнал, че е допуснал най-голямата грешка в живота си и че тя ще съсипе цялата му кариера.
— Е — каза той, — тогава добре дошли в Южен Кроудън, милейди.
Поклони се учтиво и след малко Ерин навлезе в Южен Кроудън с тежка охрана. От всички страни яздеха рицари — една дузина отпред, друга отзад и по дузина вдясно и вляво. До тях яздеше Гантръл и не преставаше да хвърля лукави погледи към Ерин.
— Арестувана ли съм? — попита строго тя, след като не можа да издържи повече.
— Не, разбира се — отвърна Гантръл.
Но не прозвуча много убедено.
Ейвран беше плувнала в пот. Държеше в ума си Майстора на пътя и поглъщаше знанието му. Ако не беше вкусвала от мозъците на други хали, изобщо нямаше да може да осмисли всичко това. Съсредоточи се и започна да изгражда в ума си образ — карта на Долния свят. Докато го правеше, всички други гледки и звуци изчезнаха. Не усещаше миризмите на деня, нито шумовете, нито как изтича времето.
Когато прекъсна контакта, рухна в несвяст.
Огледа се като в мъгла и разбра, че се е спуснала нощ. Слънцето се беше скрило отдавна и въздухът бе станал студен. Беше ровила в паметта на Майстора на пътя с часове.
Той лежеше пред нея обезводнен, вдишваше последния си дъх. Устата му беше зейнала и пипалата по главата му бяха провиснали като дрипи. Съществото нямаше да преживее нощта.
През цялото време Габорн беше стоял до нея.
Сега той я вдигна и я задържа в силната си прегръдка.
— Хайде — промълви той. — Да се махнем от това чудовище. Все още е опасно.
„Той няма да ме изяде“ — прииска й се да му каже. Но не беше много сигурна. И освен това устата й бе пресъхнала и се чувстваше толкова уморена, толкова изцедена, че щеше да й струва огромно усилие да проговори.
Габорн я отнесе на десетина крачки, до някаква кола. Коларят седеше на капрата, триеше очи и се бореше със съня. Двата коня дремеха.
— Какво е станало? Къде са всички? — едва успя да изграчи Ейвран. Виеше й се свят.
— Ти стоя над тази хала с часове, през целия ден — каза Габорн. — Другите рицари преследват халите на юг. Но Бинесман е тук, и вайлдът.
— Добре. — Винаги се беше чувствала уютно в присъствието на Бинесман. Високо в небето прелетя огнено кълбо и остави след себе си червена диря. Почти моментално след него тя зърна друга блеснала светлина, и още една. Навсякъде от небето падаха звезди. Само за няколко удара на сърцето й надолу полетяха десетки.
— Какво става? — попита Ейвран, докато Габорн я поставяше на седалката. Качи се при нея. Коларят изплющя с камшика и талигата се понесе напред.
— Истинската господарка е свързала Печата на небесата е Печата на опустошението и Печата на пъкъла — отвърна Габорн. Беше стиснал зъби. — Трябва да счупим тези печати.
— Искаш да кажеш, че вече е станало?
— Да. И още нещо. Подозирам, че халите са надвили Радж Атън в Картиш. Сега опасността е… много по-неминеума и нараства с всяка минута. Знаеш ли вече пътя до Мястото на костите?
— Да — отвърна убедено Ейвран.
— Можеш ли да ми кажеш как да стигна дотам?
— Не. Дори да имах цял месец.