Учените мъже оставиха конете си на грижите на едно ратайче, което изхвърча от конюшнята, сякаш се опитваше да избегне ято стрели, а не дъждовните капки.
Калната пътека пред вратата показваше, че цяла нощ са влизали и излизали хора. Един от тях трябваше да е куриерът, пратен от Джеримас да уведоми Габорн, че няма да могат да се явят допреди полунощ.
Повече от двайсет години Джеримас беше служил като кралски Ум, Посветител на бащата на Габорн. Беше виждал света през очите на крал Ордън, чувал беше през неговите уши. Кралските спомени останаха пръснати из черепа на Джеримас. Знаеше повечето от онова, което бе мислил Ордън, всичко, на което се беше надявал.
Джеримас се бе превърнал в крал Менделас Дрейкън Ордън във всяко отношение, освен титлата. За пръв път, откакто Ордън загина, Джеримас щеше да види „своя“ син.
За много хора, които бяха служили като Умове, събирането със семейството на господаря се оказваше болезнено. Вдовици се изнервяха от непознатите, които ги познаваха интимно. Деца негодуваха срещу мъже, които в твърде голяма степен се оказваха сенки на техните бащи.
„Габорн. Моята награда, моята радост“ — помисли Джеримас. Спомни си възбудата, която бе „изпитал“, когато за пръв път взе сина си на ръце, и надеждите, докато гледаше как Габорн расте. Помнеше ужаса в деня, в който убийците откъснаха от него майката и сродниците на Габорн.
Джеримас беше по-малко от баща на Габорн, но много повече от непознат.
Сега, както му повеляваше стародавната традиция, той очакваше, че ще трябва да разкаже за смъртта на крал Ордън. Щеше да може да разкаже на Габорн повече от самите събития, довели до кончината на краля. Можеше да му предаде предсмъртните мисли на баща му.
Поднасянето на „Словото на мъртвия“ беше церемония, която Умовете редовно изпълняваха след кончината на своя господар. Беше тържествен и много интимен момент.
Но много повече от това Джеримас очакваше да разбере положението си. Дали Габорн щеше да приеме съветите, които той и останалите Умове така жадуваха да му дадат? Дали щеше да се отнася с него и другите като с приятели? Или щеше да ги изгони?
Джеримас се поколеба преди да почука на вратата, защото чу извисилия се в спор глас на Габорн.
— Баща ми вече твърди настоятелно, че вие не сте Земен крал… — каза принц Селинор.
— И ето че аз сам превърнах лъжите му в истина — отвърна с насилена усмивка Габорн.
Огънят в гостилницата се бе смалил до червена жар, тлееща под дебелия си юрган от пепел. Габорн, Йоме, Селинор, Ерин и Дните на Габорн, пристигнал преди по-малко от час, бяха насядали около него. Дните — схолар, натоварен с бремето да записва хрониката на живота на Габорн — стоеше смълчан зад гърба му. Джюрийм бе заминал преди няколко часа да отнесе съобщението от Габорн до Върховния маршал и някои други. Чародеят Бинесман се трудеше над своя вайлд — същество, приличащо на жена, с тъмнозелена коса и по-светло зелена кожа. Вайлдът лежеше проснат на тезгяха, осветен от две високи восъчни свещи.
— Ваше величество — възрази със спокоен тон Селинор, — когато светът научи, че сте претърпели поражение, това само ще придаде достоверност на лъжите на баща ми. Вече го чувам как грачи пред приятелите си: „Видяхте ли, нали ви казах, че е измамник. Сега твърди, че е «изгубил» силите си. Колко хитро!“
— Вашият баща си има по-тежки проблеми, за да се занимава с Габорн — възрази Йоме, — при тези хали, изникнали от земята в Северен Кроудън. Ако тръгнат на юг към бащините ви владения…
— Не съм убеден, че ще му се сторят по-голяма заплаха — каза Селинор. — Той изпитва безумен страх от вашия съпруг. А сега Габорн е уязвим за атака.
— Гоните сенки. Баща ви няма да посмее да тръгне срещу Земния крал.
Селинор погледна към Габорн за мнение, но Габорн извърна очи към Бинесман, за да отложи отговора. Чародеят се беше изгърбил над своя вайлд. Държеше стрък с малки розови цветчета и назъбени листа. С него рисуваше някакви руни около ноздрите на вайлда. Вайлдът лежеше съвършено неподвижен, дори не дишаше. Беше изнервящо, защото зелената жена приличаше на умряла. Никое живо същество не можеше да стои толкова неподвижно. Това само усилваше аурата на загадъчност, която Габорн долавяше около съществото.
— Селинор е прав — прошепна Бинесман, без да вдига очи. — Баща му представлява опасност. Магия някаква има в тази работа. Естеството на неговите заблуди, както и тази сделка с крал Лоуикър, показват, че Андърс не страда от обикновена лудост.