— Усещам го. Бяга към Индопал по планински пътеки, по които човек на кон не би посмял да тръгне. Засега от него не се притеснявам. Ако отново дойде в Роуфхейвън, ще усетя присъствието му.
— Но не знаете как се справят в битка нашите хора? — попита друг.
— Много Избрани воини паднаха през последните няколко часа — призна Габорн. — Усетих опасността, която ги застраши, но не можах да ги предупредя.
— Но донесенията от Скалбейрн са удивителни — каза Джеримас. — Неговите мъже избиват хиляди хали. Малкото жертви все пак са приемливи.
Габорн кимна.
— Стига да си останат малко. Заповядах му да спре до утре. Ще поведа атаката лично.
Заговори друг Ум — едър мъж с козя брада.
— Днес видяхме истински чудеса! А утрешният ден ще ни донесе още.
— Утрешният ден ще ни донесе и ужаси, също така — каза Габорн. — Ще се справя с халите по възможно най-добрия начин. Но през това време ще трябва да оставя грижата за защита на границите ни на вас. Ще трябва да впрегнете всички сили, които са ви на разположение.
— В Къщата на Разбирането — каза един от Умовете, — в Стаята на оръжията е казано, че „Всяко човешко качество може да се превърне в оръжие“. За един мъдър човек мъдростта му може да е щит, за някой словоохотлив човек езикът му може да се превърне в кама. За един силен мъж грубата сила може да се превърне в тояга, която да строши гърбовете на цели държави.
— Трябва да призовем съюзниците си да ни защитят — предложи един Ум, — а враговете си да обърнем един срещу друг.
— Милорд, давате ли ни пълна свобода да направим каквото трябва? — каза Джеримас.
— Разбира се. Боя се, че ни предстои война, и трябва да се бием по най-умния начин или да загинем.
Джеримас подхвърли предпазливо:
— В миналото мразехте да взимате трудни решения. Сам взехте няколко дара и предпочетохте да пощадите Посветителите на Радж Атън. Имате добро сърце. Но се опасявам, че във война съвестта на човек трябва да се принесе първа в жертва.
Габорн се взря в Умовете. Допреди няколко мига лицата им му се струваха преизпълнени с обич. Сега ги видя сдържани, корави. Позна гласа на баща си, щом го чу.
— След като сте лишен от своите пълни земни сили, които да ви напътстват — каза Джеримас, — трябва да действате бързо. Предстои да се плащат подкупи, да се наемат наемници, да се взимат дарове, да се пращат убийци, да се коват оръжия, да се укрепват граници.
Габорн стисна зъби. Не искаше да се бие със съседите си, но знаеше, че е притиснат в ъгъла. Може би нямаше да му остане избор.
— Какво препоръчвате?
— Ти вече го започна — отвърна старият крал Ордън през устата на Джеримас. — Добре се справи, като изпрати Селинор при баща му. Сега трябва да изпратим вестоносци в Интернук и да купим всички наемници, които успеем, за да не ни изпревари Андърс или някой друг владетел. С обединената мощ на Мистария и на бойните главатари, Андърс няма да успее да намери поддръжка за своята кауза.
Идеята се хареса на Габорн. Щеше да му осигури мъже, които да укрепят отбраната му.
— След това ще трябва да се справиш с Краля на бурята, Алгиер кол Зандарос — каза Джеримас. — Според твърдението ти той вече е пращал убийци срещу теб, нали?
— Да — намеси се Йоме. — Донесе кутия с послание, с прикрепено към нея проклятие.
— От дълго време не сме имали враждебни отношения с Владетеля на бурята. Затова можем да заключим, че е действал срещу теб само заради лъжите, разпространени от Андърс или Лоуикър. Ще трябва да изпратиш посланик, който да говори с него от твое име. Стреми се към мир, но се подготвяй за най-лошото.
— Съгласен съм.
— Зандарос ще се почувства унизен, ако не изпратиш някой роднина — предупреди Джеримас. — Така е според инкарския обичай. Колкото по-близък родственик, толкова по-добре. Палдейн щеше да е идеалният избор.
Габорн се притесни. За всекиго щеше да е рисковано да замине за Инкара. Нравът на Краля на бурите беше непостоянен. За негов ужас, Джеримас спря погледа си на Йоме.
— Аз мога да отида — бързо се отзова тя.
Джеримас кимна, сякаш това щеше да е най-доброто.
Но Габорн се вкочани. Усещаше опасността около нея.