— Как мога да ти помогна? — попита Мирима.
Той извърна глава и промълви:
— Не е лесно да те остави човек. — Гласът му беше напрегнат.
— Не е. Не се оставям да ме оставят. Нали дойдох при теб.
Мирима слезе от коня си и застана над мъжа си. И двамата бяха толкова напрегнати, че някак не посмя да го прегърне.
— Щеше да е по-добре за теб — каза Боренсон, сякаш към земята, без да спира да трепери. — Върни се у вас, при сестрите си и майка си.
Знаеше колко го беше измъчило деянието му отпреди седмица. Беше убил крал Силвареста и две хиляди Посветители по заповед на бащата на Габорн и умът му не можеше да го побере.
А Мирима не можеше да побере в ума си страданието на човек, принуден да избие видиотени хора и деца — хора, чието единствено престъпление е било, че са обичали своя владетел толкова, че са пожелали да му отдадат най-добрите си качества.
Но сега видя в очите му нещо още по-мрачно. Думите не можеха да опишат отчаянието в тях.
— Какво е станало? — попита тя колкото можа по-нежно.
— Какво ли? — отвърна тежко Боренсон. — Нищо особено. — Баща ми умря. Намерих Сафира, сега и тя е мъртва. Халите взеха и двамата.
— Знам — отвърна Мирима. — Видях тялото й.
— Да беше я видяла жива — промълви Боренсон и очите му изведнъж светнаха, сякаш отразяваха блясъка й. — Светеше като слънце, а гласът й беше толкова… красив. Мислех, че Радж Атън със сигурност ще я послуша.
Той замълча за миг. После отново я погледна и каза рязко:
— Върви си у вас! Не съм вече мъжът, за когото се венча. Радж Атън се погрижи за това.
— Какво? — Очите й се сведоха надолу и погледът й се спря на процеждащата се и съсирена вече кръв на бедрата му. Помисли си, че е бил намушкан в корема, че са разпрали вътрешностите му и умира. — Какво?
— Изпълних задачата, за която ме изпрати Габорн — обясни Боренсон. — Убедих Сафира да дойде тук. Станах причина за смъртта й. За смъртта на всички ни.
Стисна дръжката на бойната брадва, подпря се на нея и се надигна. Залитна за миг и Мирима разбра, че едва стои на краката си. Изведнъж осъзна причината за пълното му безстрастие: беше видяла ранени в Карис, които често получаваха гангрени и от най-леката рана. Проклятията на злата магесница ги причиняваха. Боренсон бе стоял коленичил дълго време на бойното поле, където проклятията бяха най-силни.
А сега стоеше прав, трепереше, пот бе избила на челото му и очите му бяха покрити с бяла пелена.
Той й обърна гръб и с мъка закрачи в нощта, по-надалече от нея и момичето — подпираше се на брадвата като на тояга. Дъждът заваля по-силно и тежките студени капки засъскаха в сухите листа. Момиченцето с фенера изхлипа. Боренсон залитна, рухна в калта между мъртвите и остана да лежи неподвижен.
Детето изпищя.
— Тичай да доведеш лечител — каза й Мирима.
Момичето й подаде фенера, тя отиде при мъжа си и го обърна на гръб. Не беше трудно, с даровете й на мускул. Очите му се бяха подбелили. Беше в несвяст. Мирима докосна челото му. Гореше.
Вместо да побегне за лечител, детето остана да гледа, докато Мирима вдигаше дрехата и ризницата му, за да види източника на кръвта и гнойта, които се стичаха по краката му.
И видя раната. Тя наистина се оказа по-ужасна от всичко, което си беше представяла. Боренсон наистина не беше вече мъжът, за когото се бе венчала.
Радж Атън се бе погрижил за това.
Гласове
Когато буря запее сред дърветата, човек често чува далечни гласове. Но това са гласове на мъртви. Умните не ги слушат.
В Мистария, час преди съмване, над село Падуолтън, недалече от Дворовете на прилива, запя вятър и понесе облаци по небето. Обрули кафявите листа на леските и ги разпиля по хълма, положи ги върху костите на листата, окапали предната есен.
Застена през голите клони и при един по-силен негов лъх прането, окачено на телта на старата Триптоу, затанцува и запърха като оживяло, а ведрото над кладенеца й леко се полюшна и издрънча.