— Какво съм аз? — попита изтръпнал Радж Атън.
— Вие сте… нещо, което никога не е било досега — промълви Рахджим.
Чеспот го изгледа критично.
— Да живееш повече от отредените ти дни не е дреболия. Животът ви е свършил, но даровете ви не са се върнали при онези, които са ви ги дали. Направили сте голяма крачка. Убеден съм, че сте Дар всечовешки. Вие сте вечен.
Нима? Радж Атън се удиви. С години беше събирал дарове, беше се стремил да се превърне в Дара всечовешки, митичното същество, което може да стане безсмъртно. Беше трупал силата, жизнеността и ума на хиляди хора, и беше израствал на мощ, докато не бе започнал да се чувства като една от Силите, като Земята или Въздуха.
Но се почувства унизен. Не към това нездраво състояние се беше стремил. Чеспот грешеше. Не се чувстваше като вечна сила. Сетивата му го предупреждаваха, че гасне все повече — хванат като мушица в паяжина, някъде между живота и смъртта.
Дните на Радж Атън попита:
— Ваше величество, спомняте ли си точния момент, в който стана това?
Радж Атън го изгледа намръщено. Част от него беше умряла със Сафира. Преди да издъхне, тя бе най-красивото и рядко цвете.
А когато призова своите Непобедими и им заповяда да унищожат Габорн, вместо да се подчинят, те започнаха да се бият срещу него. Битката бе жестока. Излязъл бе от нея полужив.
— Не, не помня — излъга той.
Дълго никой не проговори.
Пламъците от огъня плъзнаха по земята и се закъдриха към него. Радж Атън протегна дясната си ръка и почти ги докосна. Пламъкът го облиза и при толкова разкъсващия студ той не усети парене, а само топлина, която плъзна към костите му и облекчи болката. Със златните си къдрици те бяха като слънчева светлина, засияла между дърветата, мека и великолепна. Огнетъкачите закимаха разбиращо.
Ааз рече:
— Виждате ли как Огънят го търси?
Радж Атън си беше мислил, че чародеите движат пламъците. Сега се загледа с благоговение към къдрещия се към него пламък.
Чеспот го увери:
— Земните сили се отдръпват от вас. Но не всичко, което крачи по земния лик, се нуждае от поддръжката на Земята. Вие добре служихте досега на нашия господар. Лесовете на Ейвън вече са на пепел, по ваша заповед. Ако го усещате, ако продължавате да чезнете, нашият господар ще ви служи. Стъпете в огъня и се оставете да изгори шлаката от вас. Отдайте му се и той ще ви поддържа.
На лицето на огнетъкача се изписа неприкрито желание, сякаш беше копнял за този миг от години.
Пламъците на буйния огън запълзяха още по-напред и жадно заблизаха снега.
Радж Атън рязко се дръпна назад и огледа дясната си длан. Наистина се чувстваше по-добре там, където го бяха докоснали пламъците — сякаш беше сложил някакъв балсам.
Бинесман го бе предупредил, че е под опасното влияние на огнетъкачите. Вярно беше, че те го използваха за собствените си цели също така, както ги използваше той.
С ужас Радж Атън си даде сметка, че е поставен пред избор. Можеше да продължи така, както беше, тлеейки като гнило дърво до мига, в който и даровете му нямаше да могат да го спасят. Или можеше да стъпи в огъня и да изгуби всичко човешко, да се превърне в огнетъкач.
Той тръгна заднишком, отдръпна се от лагерния огън, сред заснеженото поле.
Фейкаалд и неговият Дни се надигнаха, канейки се сякаш да го последват, но Радж Атън им махна с ръка да не приближават. Трябваше да остане сам. Сърцето му заби лудо.
— Огънят ви зове — предупреди Рахджим. — Но едва ли ще го прави винаги.
Радж Атън се обърна и побягна, после спря задъхан. Огледа пътя в долината долу. Виеше се между дърветата и се губеше на няколко мили напред под тънка облачна пелена. По-нататък — над пустинята — се беше възцарил мрак.
Сред горите изпърха сянка — бухал, тръгнал на нощния си лов. Той го гледаше как се понася към звездите. На северозапад няколко планински върха се извисяваха като пясъчни острови сред море от мъгла. Беше красиво.
Звездната светлина обливаше покритата със сняг земя. Дърветата бяха като черни резки на фона на снега, смътната светлина изсмукваше всичкия им цвят.
„Като лице, изцедено от кръв“ — помисли той. Всичките му мисли се въртяха все около смъртта. Примига — очите го щипеха, — за да махне образа на Сафира, паднала насред бойното поле при Карис и как кръвта бликаше от челото и носа й.