— Ти не си го познавала дълго — каза Мирима, сякаш от това трябваше да й стане по-добре.
Ейвран поклати глава.
— Той каза… — Тя подсмръкна. — Каза, че ще помоли херцога да разреши да ми стане баща. Никога не съм имала баща.
Мирима посегна и я хвана за ръката. Погледна я в очите и каза:
— Ако херцогът е дал това разрешение, тогава трябва да съм ти снаха, а ти да си ми зълва. — Стисна ръката й. — Една роднина повече няма да ми е излишна.
Ейвран стисна челюсти и се помъчи да потисне страха си.
Потрепери. Стомахът й все още беше стегнат на топка от ужас. Беше се хранила с мозъци на хали предната нощ, но не смееше да каже на Мирима за това. Не смееше да сподели с непознат човек как я терзаеха сънищата на халите.
Изпълзя от капрата във фургона и се сви в сеното. Миришеше на свежа детелина, на власатка и на овесена слама. Тя зарови лицето си в сеното, но не можа да се отърве от спомените.
С умствения си взор Ейвран виждаше огромна хала магесница, която крачеше нагоре по някакъв хълм към ветровита пещера. Образът и миризмите идеха неестествено ясни, като в сън наяве или все едно, че споменът беше по-истински от живота, който беше живяла.
Не виждаше сцената така, както щеше да я види човек. Халите нямаха очи; имаха вместо тях пипала, с които усещаха живота по непонятен за нея начин. За една хала живите същества сияеха като мълния.
Сега Ейвран си спомни как сияеше халата магесница и как й говореше с миризми:
„Следвай дирята ми!“
В този спомен Ейвран нямаше никакъв избор, освен да я следва. Но изпитваше ужас и знаеше, че крачи към място, където не иска да се озове. Долавяше миризми във въздуха — писъци на изтезавани хали.
Пипалата близо до ануса на Истинската господарка изпускаха думи и Ейвран бързо заситни напред, за да ги улови.
„Не се бой — казваше Истинската господарка. — Надушваш болка, но ти няма да бъдеш подложена на нея. Кръвта на Верните ще е сладка за теб.“
Образът угасна. Ейвран разбра, че е припаднала.
Сигурно бе спала няколко минути, защото очите й бяха по-отпочинали. Но коремът все още я болеше от прекомерното ядене и тя го стисна с ръце.
Успя да се пребори със смътното усещане за паника. Спомняше си късчета от случилото се след това. Помнеше силари и заклинания.
Истинската господарка беше предложила дар на своята слугиня. Но Ейвран не можеше да прецени какъв точно. Не беше могла да изяде много от мозъка на чудовището — нямаше и една десета. Изобщо не знаеше колко е знаела магесницата, не можеше да придаде смисъл на повечето от мислите и спомените на халата.
И тъкмо това, което не знаеше, я плашеше най-много.
Постара се да потисне безпокойството си и задържа образа на халата в ума си, мъчеше се да си обясни защо чудовищата виждаха живите същества като сияния на мълнии. Предположи, че е защото в хората има мълния. В топлите летни нощи, когато облаците се снишаваха над гнездото на грааците в цитаделата Хейбърд, тя често отвиваше вълненото си одеяло и виждаше малки проблясъци като от мълния по кожата си. Зверомайстор Бранд казваше, че това е, защото в нея имало мълния.
Ейвран легна до сър Боренсон и положи глава на ръката си. Забеляза, че в наметалото й са се вплели някакви бледозелени нещица… коренчета.
Измъкна едно-две и ги хвърли в сеното. Цялата нощ беше валяло, затова наметалото й беше мокро и цялото покрито със семена.
Сега семената поникваха. Бяха навсякъде по наметалото й, като малки зелени червейчета. Реши да ги изскубе по-късно.
Фургонът мина покрай някакво дърво и Ейвран видя сенките на листата. Вдиша дълбоко и пое в дробовете си мириса на поля и хълмове.
Сепна се и се изправи възбудена. Бяха напуснали мъртвите земи! Главата все още я болеше. Примижа срещу слънчевата светлина и придърпа наметалото си.
След снощната буря слънцето се бе издигнало в небето и мяташе коси сребърни лъчи през облаците, за да заблестят изумрудените хълмове. Петлите от някакво близко село го посрещаха с кукуригане, сякаш беше първият слънчев изгрев от цял месец, и цялата земя наоколо бе изпълнена с песента на чучулиги, лястовици и врабци почти от всеки храст.
Отляво ниските хълмове сякаш се кланяха на планинските върхари. Нощният дъжд се бе просмукал в сухата трева и земята ухаеше, напоена и нова. По-ниските склонове блестяха в пурпурно, розово и златисто от листата на кленове и елши.
Отдясно през гора от елши се виеше сребрист поток. Бели патици се поклащаха и крякаха, търсейки храна по бреговете му.