Отпред се простираше село с къщи със сламени покриви, наклякали от двете страни на пътя. Медоносче и бръшлян бяха увили каменните огради на градините.
Всичко изглеждаше така живо… всичко освен сър Боренсон. От пребледнял, сега той бе станал трескаво червен. От челото му се лееше пот.
— Къде сме? — попита Ейвран.
— В Балингтън — отвърна Мирима. — Ти спа повече от час.
Ейвран погледна към къщите. Предния ден беше успяла да усети присъствието на Габорн в битката. Беше видяла Земния крал като зелен пламък, който се изправяше пред нея веднага, щом затвореше очи. Земния крал трябваше да е тук.
Сега тя се пресегна със сетивата си, опита се да долови къде е. Но пламъка го нямаше.
Все пак в Балингтън имаше нещо. Тук тя усещаше сила, стара и неизмерима. Не можеше да долови центъра й, не можеше да разбере дали означава за нея добро или зло. Имаше чувството, че пътува към предопределението си.
Подкараха през селото, покрай четиридесет чудесни коня, които стояха готови за път пред конюшните. Ейвран забеляза и един фургон, около който обикаляха няколко навъсени стражи — пазеха кралското съкровище. Кралят, изглежда, се канеше да тръгне на път.
Едно селянче с кожени гащи, зелена ленена риза и шапка с перо водеше крава. Млякото капеше от издутото й виме.
Мирима спря, колкото да попита момъка:
— Къде е кралският чародей?
— Ей там, отзад — отвърна той и посочи към хана.
Мирима подкара фургона към задната стена на хана. Мина покрай обрасла с жасмин и лозници каменна ограда и стигна до дървена порта. Слезе и дръпна резето.
— Ти идваш ли? — попита Мирима. — Нали каза, че носиш съобщение само за кралските уши?
Сега, след като бе пристигнала, Ейвран изпита неудобство за измамата си. Боеше се, че ако разкаже историята си на Габорн, той ще я вземе за луда. Главата й запулсира от тъпа болка, но тя събра целия си кураж:
— Идвам.
Скочи от фургона на вдървените си крака и влезе през градинската порта. От сламата на гълъбарника излетяха кафяви и бели гълъби и загукаха тихо. По една череша подскачаше сива катерица и развяваше дългата си опашка.
Дните на Габорн стоеше на най-високото място в градината, сред петно слънчева светлина. Мършавият схолар с късо подстриганата коса и ръждивокафяв халат стоеше тихо, прибрал ръце зад гърба си, и наблюдаваше.
Самият крал седеше на един камък под едно бадемово дърво сред градината. Беше облякъл плетена ризница, сякаш готов за битка. Пот беше зачернила ватираната туника под мишниците му, все едно че вършеше някаква много тежка работа. Но той просто приказваше. Бяха го обкръжили поне трийсет рицари, всички насядали по тревата в лъскавите си доспехи, а младите щитоносци с подрязани на паница коси и по-грубо облекло бяха насядали по-назад в сенките. Повечето лордове носеха гербове на Мистария, но тя забеляза и щитове без знаци, и дори двама Непобедими, които бяха захвърлили връхните си палта, така че вече не носеха златното и пурпурното на Радж Атън.
Габорн седеше с изправен гръб и вдигната брадичка. Кралицата седеше в нозете му, в нежножълта като роза дреха.
Ейвран не забеляза чародея. Мирима попита шепнешком един от лордовете и той й кимна към хана.
Мирима бързо тръгна през градината, а Ейвран остана на мястото си; беше твърде изнервена, за да заговори.
Някакъв дребен благородник тъкмо казваше:
— В Карис разправят, че някакъв си прост човек, казвал се Уагит, убил цели девет хали в битката.
— Девет? — изсмяха се с неверие неколцина.
— Никой, който е оцелял след Карис, не може да бъде наричан повече „прост човек“ — каза Габорн. — И ако това е вярно, ще дам на този Уагит рицарски сан и ще го взема в личната ми гвардия. Какво знаете за него?
— Работи в мините в Силвърдейл — отвърна лордът. — Чувам, че бил малко… ами, простичък.
— Един глупак е убил девет хали? — попита с неверие Габорн.
— С дърварска секира при това — потвърди лорд Боуен. — Бардовете в Карис вече го възпяват. Щях да ви представя този човек, но при неговото скудоумие…
— Сили небесни, де да бяха всички такива глупци! — изруга Габорн. — Ще го взема в гвардията ми!
Рицарите се разсмяха, Ейвран също се усмихна неволно на шегата. Габорн можеше да направи от човека гвардеец само ако го изцереше от идиотизма му, а единственият начин това да стане бе ако вземе дар на ума от някой, който си е цял. Габорн, разбира се, не можеше да похарчи цял силар за един глупак, защото изцерявайки така глупака, щеше само да създаде друг глупак — при това с голяма загуба за кралството. Защото силарите, използвани в церемонията на даряването, се правеха от метал, много по-рядък и от златото.