Не беше мислила какво да очаква от Габорн. Обикновено си беше имала работа със стари сбръчкани херцози и барони. Но Габорн не приличаше на помпозен владетел, опитващ се да впечатли хората с десетината си дара на обаяние. Беше просто як дългокрак младеж с тъмна коса и пронизващи сини очи.
Беше очаквала, че Земния крал ще е мрачен и навъсен, изпълнен със самочувствие. Но Габорн полагаше всички усилия да създаде настроение, да ободри хората около себе си.
Ейвран реши, че й допада, макар да съзнаваше, че нещо тук не е наред.
От земята се надигнаха двама странни на вид воини. Единия тя разпозна по туниката. Носеше цветовете на Южен Кроудън и можеше да е само синът на Андърс, Селинор. Другата беше млада Конесестра от Флийдс.
— Милорд — каза Селинор. — Ние ще тръгваме веднага, ако позволите.
Габорн се замисли.
— Аз… не усещам непосредствена заплаха.
Кралицата изрече древната благословия от Флийдс:
— Ерин, Селинор — дано Сияйните яздят пред вас, а Блестящите да огряват гърбовете ви.
— И за вас, моя кралице — отвърна Конесестрата.
Габорн извърна очи към Ейвран и улови погледа й. Всички замълчаха и я загледаха с очакване. Все още носеше наметалото на небесен ездач. По тона на Габорн Ейвран разбра, че се бои да не би да му носи лоша вест.
— Е? — подкани я кралят. — Носиш ли съобщение?
Ейвран се обърка, не знаеше как да започне.
— Да не би… да си забравила съобщението си? — попита я вежливо Габорн.
— Аз… — Не знаеше какво да каже.
— Хайде, изплюй го, дете — прикани я един от кралските съветници.
Ейвран забърбори малко несвързано — мъчеше се да обясни какво е научила.
— Една зелена жена падна от небето, кръвта й капна по мен и оттогава всичко е много странно. Ядох от мозъка на хала. Мога да си спомням неща… как една хала вижда, мирише и мисли. Знам това, което знаят те. В Долния свят има една зла магесница. Наричат я Истинската господарка. Тя изпрати халите при Карис. Вие не сте я победили…
Рицарите около Габорн я зяпнаха слисани. Един избърбори:
— Откъде се взе това дете? Не видях да долита граак. Какви ги приказва тя?
Ейвран разбираше, че изговореното от нея не звучи никак смислено.
— Полудяла е — каза друг. Стана и тръгна към нея.
— Не! — извика Ейвран.
Габорн вдигна ръце да спре лордовете и я изгледа остро.
— Казваш, че си яла от мозък на хала и си научила това, което знаят те?
— Да — каза Ейвран. — Ядох мозък от злата магесница, която убихте. Знам това, което знае тя. Дошла е да унищожи всичкия кръвен метал под Карис, за да може по този начин да ни уязви. Но… във виденията си помня писъци на хали. Те също са се научили да взимат дарове.
Габорн се поколеба за миг. Изглеждаше умислен. Преди векове човечеството беше развило познанието си за руните в усилие да имитира начина, по който халите от Долния свят трупаха сила, като изяждаха жилите на своите мъртви, или научаваха повече неща, като изяждаха мозъците им. Но сега за пръв път човек беше открил, че халите са се научили да взимат дарове от своите.
— Кажи ми — попита Габорн, — знаеш ли нещо за „Мястото на костите“?
— Да! — извика Ейвран. — Така халите наричат трона, от който властва тяхната Истинска господарка, сред костите на враговете, които е изяла! Той е в Долния свят, близо до горящите камъни.
Кралицата ахна от изненада и се изправи.
— Можеш ли да ми покажеш пътя? — попита Габорн.
Ейвран стоеше стъписана. Помнеше откъслеци от пътуването, смътни образи на хали, крачещи през извитите пещерни кухини на Долния свят. Но тези видения бяха съвсем накъсани — дълга колона, крачеща през опасна територия, където живееха огромните червеи, горещите отдушници от огнените пещери. Имаше скални пропасти и издатини, по които никой човек не можеше да се изкатери и пътят минаваше през тунели, водещи към диви краища. Не можеше да го опише.
— Има една пътека — каза Ейвран. — Но… не знам как се стига до нея. Пътеката е дълга и извита, никой обикновен човек не би могъл да се справи. Дори за една хала пътят беше ужасно тру…