— Но пътека, по която може да мине един храбър човек все пак има, нали? — попита обнадеждено Габорн.
— Да. Но там долу има милиони тунели. Има хиляди бърлоги на хали, всяка с по хиляда прохода. Вие… може да се лутате цял живот, докато намерите бърлогата на Истинската господарка. Но дори да намерите леговището й, нейното намиране е съвсем друго нещо!
Очите на Габорн сякаш я пронизаха и тя разбра, че се е замислил. Искаше да отиде в Долния свят. Но Ейвран не знаеше пътя.
— Какво става? — подвикна някой.
Тя се обърна. На входа на градината стоеше чародей в тъмночервен халат. Изглеждаше добродушен човек — със сбръчкано лице и кожа, някак мъничко прекалено зеленикава. Очите му бяха ясносини, като летен ден. Косата му някога сигурно трябваше да е била кестенява, но сега беше силно прошарена със сребро. Бузите му бяха ръждивочервени като пясъчник, а космите на брадата му бяха по-гъсти при основата, отколкото при върха. Странният му халат сякаш бе изтъкан от червени корени.
Ейвран не беше виждала досега човек като този магьосник. И въпреки това всичко у него й се стори някак познато. Никога не беше срещала баща си. Доколкото знаеше, хали го бяха изяли, когато тя била още бебе. Но като погледна чародея, си помисли дали пък всичко това не е лъжа. Може би този човек бе нейният баща.
Чародеят я изгледа толкова напрегнато, че погледът му можеше да пробие и камък. Тя усети силата у него, сила по-древна от хълмовете и по-яка от желязо.
Зад него стоеше Мирима — и зелената жена, която бе паднала от небето.
— Ейвран! — извика зелената жена.
Чародеят закрачи напред и диплите на халата му зашумяха в тишината, изведнъж възцарила се в градината. Зелената жена го последва.
Той спря и огледа светлозелените коренчета, поникнали по наметалото на Ейвран.
— Я, дете — каза с нежност Бинесман, — дай да ти видя дланите.
Ейвран протегна дланите си и ги отвори широко. Засърбяха я повече отпреди. Предния ден по тях се бяха появили безформени зелени петна. Кръвта на зелената жена, изглежда, се бе просмукала в кожата й.
Сега, за нейна изненада, на всяка длан се виждаше тъмнозелен образ, който се бе разширил през нощта. И, чудо невиждано, на всяка от ръцете й сякаш някой бе татуирал дъбови листа.
Бинесман се усмихна, после докосна дланите й една по една. Сърбежът изведнъж спря и тъпата болка под черепа й се махна.
Един от съветниците на краля, старец с побеляла коса, погледна дланите й и ахна в почуда:
— Та тя е родена магьосница!
Странни вести
Ако слушаш добре, ще научиш от детето си толкова, колкото и то от тебе.
Йоме зяпна Ейвран с разтуптяно сърце. Толкова дребно, толкова крехко на вид момиченце. А приличаше на съдбовна поличба.
Йоме бе мислила, че мъжът й греши. Беше подозирала, че „Мястото на костите“ съществува само във въображението му, че просто не е могъл да приеме отхвърлянето на Земята.
Сега се боеше, че той ще прикани невинното дете да го отведе в Долния свят, за да се срази с тази „Истинска господарка“.
Бинесман се наведе над момичето. „Родена магьосница.“ Фразата на Джеримас още висеше във въздуха.
— Не е просто родена магьосница — каза Бинесман. — Тя е Земен пазител… чиракът, когото чаках толкова дълго.
Бинесман държеше дланите на Ейвран и й се усмихваше нежно. Мекият му глас, топлият допир, всичко това сякаш успокои детето. Но Йоме долови по скованата стойка на чародея и по начина, по който отбягваше да срещне очите на Ейвран, че той изживява вътрешна борба.
— Да не говорим на открито — каза Бинесман. — Хайде да влезем вътре.
Хвана ръката на момичето и го поведе към гостилницата на хана. Всички в градината ги последваха.
След като я настани на тезгяха, Бинесман я попита ведро:
— Кажи ми, дете, Ейвран ли се казваш?
Момичето кимна.
— А моят вайлд откъде го знае?
— Яздех моя граак и я видях като падна от небето. Падна долу, опитах се да й помогна и кръвта й покапа по мен. Тръгна с мен на север до Карис…
— Хмм… — измърмори Бинесман. — Странно съвпадение, не мислиш ли? Аз си изгубвам вайлд, и тъкмо ти го намираш?
Ейвран сви рамене.