— Това си е нещо повече от съвпадение — каза Бинесман. — Кажи ми, какво си мислеше, когато се случи?
— Не помня точно — отвърна Ейвран. — Предполагам… надявах се някой да ми помогне.
— Хмм… значи си небесен ездач? Сигурно се оправяш добре с животните. Обичаш ли ги?
— Да — призна Ейвран.
— С грааците добре ли се разбираш?
— Майстор Бранд казваше, че съм най-добрата, която бил виждал. Щеше да ме направи зверомайстор един ден.
— Хмм… — каза замислено Бинесман. — А имаш ли си любимо животно?
Ейвран поклати глава.
— Обичам ги всичките.
Бинесман помисли продължително.
— Случайно да харесваш растения повече от животни, или камъни?
— Как може човек да харесва повече камък от животно? — попита Ейвран.
— При някои е така. Аз лично обичам растенията почти толкова, колкото хората. Като момче, обичах да обикалям по ливадите и да броя стръковете лютиче, или броя на зрънцата в един житен клас. С часове съм гледал как се извива бръшлянът по дървесния ствол. Понякога имах чувството, че очаквам някакво откровение. Често… често седях и се вслушвах в сухите летни треви, смесени с всякакви билки, за да ми нашепнат някоя вселенска истина.
— Често се опитвах да мисля като дъб или да си представям как пътуват под земята сплетените корени на трепетликата, или да се чудя какви ли сънища сънува върбата — продължи той. — Кажи ми, ти правила ли си някога това?
— Говорите като луд! — Ейвран се намръщи.
Джеримас се изсмя гръмко и рече:
— Ето това дете ти казва истината.
— Да, звучи безумно — призна Бинесман. — Но всеки от нас си има по някоя малка лудост и онези, които не си я признават, обикновено са по-луди от останалите. Чародеите, както ще ти каже всеки, са доста чалнати.
Ейвран кимна, сякаш това й се стори смислено.
— Аз обичам Земята — обясни Бинесман. — Но по-важното е, че знам, че и ти трябва да я обичаш, по своя си начин. Любовта към нея не е нещо лошо, нито е срамно. Ти си намерила голяма сила. Има сила в това да изучаваш живота на растения, на животни и камъни. Тя е в сърцевината на Земната мощ. Зеленото по дланите ти е дошло, защото в жилите ти тече земна кръв.
— Но… аз… стана случайно. Просто кръвта на зелената жена покапа по мен.
Бинесман поклати глава.
— Не, земната кръв е била в теб през цялото време. Винаги е била част от теб, още когато си се родила. Ти си родена магьосница. Но при земните същества кръвта зове кръвта. Ето защо дойдох в градината преди малко. Усетих, че си там. Нещо повече, подозирам, че ти си призовала моя вайлд от небето. И когато си докоснала кръвта на зелената жена, не си могла да я махнеш, защото е потекла в теб. Сходните неща се търсят.
— Но се чувствам странно оттогава — възрази Ейвран. — Придобила съм… странни нови сили.
— С времето щеше да развиеш тези сили — увери я Бинесман. — Допълнителната земна кръв само е ускорила процеса, усилила е твоя усет. Но те уверявам, ако не беше същество на Земята, кръвта на вайлда щеше да се отмие от ръцете ти.
Йоме слушаше смаяна, без да откъсва очи от момичето. Ейвран имаше рижа коса и лунички, и във всяко друго отношение, ако се пренебрегнеха зелените татуировки по дланите й, приличаше на съвсем обикновено дете. Но в погледа й се долавяше напрегнатост, имаше силен дух, и зрялост, която щеше да се стори изненадваща за Йоме дори у жена два пъти по-голяма от Ейвран.
— Казваш, че си развила странни сили — обади се Габорн. — Разкажи ми за тях.
Ейвран огледа хората в хана, сякаш се боеше да говори открито, сякаш се страхуваше, че никой няма да й повярва.
— Кажи — прикани я Бинесман.
— Ами, първо — заговори Ейвран, — не мога да спя добре, освен…
— Ако си заровена под земята ли? — попита Бинесман.
Ейвран закима храбро.
— И слънцето сега ме наранява. Дори когато слабо ме докосне, имам чувството, че ме изгаря.
— Това мога да го оправя — каза Бинесман. — Има руни на защита от такива неща — толкова мощни заклинания, че ще можеш едва ли не през огън да вървиш. Ще те науча на тях.
— И мога да усещам къде има храна — като моркови под земята и орехи, скрити в тревата.
— Това също е обичаен дар за Земните пазители — каза Бинесман. — От „плодовете на гората и полето“ можеш да ядеш колкото си щеш. Земята ти ги дава щедро.
— И освен това можех да виждам Земния крал — каза Ейвран. — Можех да затворя очи и да видя един зелен пламък, и да преценя съвсем точно къде е. Но… това вече не действа.